Новини

През 2018 г. на дневен ред беше реформата на районите за планиране, с фокус върху демографската им стабилност и гарантиране на равния достъп на всички части на страната до европейско финансиране. До реална реформа обаче така и не се стигна, а годините на пандемия, война и политическа нестабилност изтикаха други, по-належащи теми на дневен ред. Настоящата ситуация обаче, с оглед на икономическите и демографските показатели в страната, вече изисква скоростно решение и промяна в картата на районите, с цел спазване на нормативните изисквания и гарантиране на достъпа до финансиране на част от най-слабо развитите области в страната – тези в Югозапада.

Връзката между европейските средства за сближаване и районите за планиране в България е съвсем пряка. Районите за планиране – или статистическите райони на ниво NUTS-2 – по европейската класификация се обособяват с основна цел статистическо отчитане на териториалните единици, съгласно изискванията на Евростат. От своя страна, именно NUTS-2 се използват при разработването на Кохезионната политика на ЕС и при разпределянето на средствата за нея. За периода между 2021 и 2027 г. районите в България са класифицирани по следния начин:

• По-развити райони – с над 100% от средния за ЕС-27 БВП на човек от населението в стандарт на покупателна способност (СПС), които получават 40% съфинансиране (или 50%, ако в предишния период са били „райони в преход“);
• Райони в преход – с между 75 и 100% БВП на човек в СПС, които получават 60% съфинансиране (или 70%, ако в предишния период са били „по-слабо развити райони“)
• По-слабо развити райони – с под 75% от БВП на човек в СПС, които получават 85% съфинансиране (ако критерият беше областен, а не на район за планиране, тук биха влезли всички области на България, освен София)

Самата статистическа единица има и формален демографски критерий – населението на един район от това равнище на класификация трябва да попада в диапазона от най-малко 800 хиляди и не повече от 3 милиона души население – критерий, релевантен на фона на негативното демографско развитие на България.

Нека разгледаме динамиката на двата основни индикатора от значение за районите за планиране: населението и брутния вътрешен продукт, отнесен към средноевропейските стойности. Докато в началото на хилядолетието и шестте района са били с над 1 милион души население, а през 2010 година – поне близо до 900 хиляди, то през 2023 г. вече два от тях – Северозападният и Северният централен район са под критерия за поне 800 хиляди души население, а Североизточният се приближава към него с бързи темпове. Ако погледнем към прогнозата на НСИ за населението към 2050 г., Югоизточният също се приближава до тази граница.

От гледна точка на брутния вътрешен продукт, Югозападният район през последните повече от 10 години се движи по ръба над 75-те процента от средното за ЕС-27 равнище, което го класифицира като „район в преход“ и съответно дава достъп до значително по-малък дял на финансирането с европейски средства. Още през 2022 г. районът достига 97% от средния за ЕС БВП на човек от населението в СПС, а бурното развитие на столичната икономика (самата тя – на 127% от средното за ЕС-27 още през 2021 г.) със сигурност ще тласне района над прага от 100%, което допълнително ще свие финансирането. Последните актуални данни обаче показват, че областите Кюстендил, Перник и Благоевград, които са част от Югозападния район за планиране, са в интервала 30-35% от средното за ЕС-27 по показателя БВП на човек от населението в СПС, а София (област) е на 54%. Пакетирането на тези области със столицата София ограничава достъпа им до европейски средства и реално пречи на ефективната кохезионна политика.

Взети заедно, тези два факта – негативната демографска динамика, която тласка северните райони под формалния критерий за административната единица и икономическата тежест на столицата, която ограничава достъпа до съфинансиране на проекти на по-малките югозападни области, налагат предначертаване на границите на съществуващите райони. Ще разгледаме няколко варианта как би могло да се случи това (без да претендираме за изчерпателност). Най-общо, новите райони трябва да постигнат няколко цели:

• Да гарантира равен достъп за финансиране на всички области в страната, които изостават от средноевропейското ниво на развитие по показателя БВП на човек от населението по паритет на покупателна способност. Това категорично включва областите Благоевград, Кюстендил, Перник и София (област).
• Да отговаря на формалните критерии в рамките на ЕС за определяне на райони на ниво NUTS2 в дългосрочен план. Това означава определените райони да имат устойчиво население между 800 хил. и 3 млн. души, без да се налага преформатиране на картата преди всеки нов програмен период.
• Картата на районите да отчита икономическите взаимовръзки между областите в България и да спомага за по-ефектива регионална политика.

С оглед на това, ще разгледаме в подробности следните варианти със съответните последици за демографската и икономическата структура на районите за планиране:

Демографската динамика предполага новите райони за планиране да са най-много четири, а дългосрочните прогнози по-скоро насочват към създаване на три по-големи района за планиране. Икономическата и демографска тежест на София налага представянето и на варианти, в които столицата е отделена от останалите области в отделен, столичен район за планиране – всъщност, тези са единствените, които позволяват на всички останали области да се задържат под линията на 75% от средноевропейския БВП в СПС и съответно да запазят пълния достъп до европейко финансиране.

Първият вариант обеднява настоящите райони в три големи – Западен, Северен и Южен (Вариант 1 на графиката). При този сценарий се удовлетворява демографският критерий за районите, като и трите района се задържат в диапазона между 800 хиляди и 3 милиона души както към 2023 г., така и според прогнозите за следващите три десетилетия. В икономически план трите района не са особено балансирани, като Северният и Южният взети заедно не достигат по размер на БВП на Западния. Видимият проблем с този вариант е, че още по данните за 2021 г.[1] Западният район ще бъде класифициран като „район в преход“, което ограничава размера на съфинансирането на европейските проекти. Ако извадим столицата като отделен район обаче, останалите се задържат под 41% от средноевропейския БВП, а Западният и Северният район са относително сравними както по население, така и по размер на регионалната икономика.

Вторият подход (Вариант 2 на графиката) запазва по-голям брой райони за планиране, като беше предложеният от ИПИ в предишния дебат за новото райониране. Ако оставим настрана значителният дисбаланс между Западния и останалите райони както в размера на икономиките, така и в населението, възникват два проблема, които правят този вариант не особено привлекателен. Окрупняването на повечето северни области в един район дава достатъчно население днес, но дългосрочната прогноза сочи, и такъв голям Северен район ще се доближи скоро до границата от 800 хиляди души към средата на столетието, което ще наложи ново прекрояване на картата. При този вариант по-малкият Западен район е с дори по-висок БВП на човек – 87% – заради по-голямата тежест на столицата в него, което означава, че в обозримо бъдеще районът ще се приближи до групата на развитие. Заради малкото население на Западния район обаче тук ваденето на столицата в отделен район не е възможно.

Вертикалното разделение на Западен, Централен и Южен район  (Вариант 3 на графиката) постига най-добрият от представените дотук варианти баланс на населението на разпределението на националната икономика. При него няма нито дългосрочни, нито краткосрочни притеснения за размера на населението на трите района. Доколкото размерът на Западния район обаче е идентичен с този в предишното предложение, проблемите с достъпа до европейски средства при него остават.

Разделението на Северен, Източен и Южен район  (Вариант 4) най-близо следва съществуващите в страната икономически връзки – групира в един район повечето южни области, в друг – дунавските, в трети – крайморските, което се съобразява с ролята на Стара планина като граница на стопанската дейност. Това е единственият вариант, който поставя столицата в достатъчно голям ареал, така че стойността на Южния район да падне под 75% БВП на човек от населението в СПС, което да класира и трите големи района на страната като „по-слабо развити“. Малко вероятно обаче изглежда районът да се задържи под тази граница за повече от няколко години, най-вече заради възходящата траектория и растяща тежест на регионалната карта на столичната икономика. При такова окрупняване възниква и друг проблем – заради по-голямото струпване на хора в големите градове на юг, Южният район излиза над критерия за население, при това с повече от 300 хиляди души. Както и при първият вариант, извеждането на столицата в собствен район води до балансирани резултати при останалите както от гледна точка на демографията, така и на икономическото развитие.

Разбира се, разгледаните тук няколко варианта за ново разпределение на районите за планиране не са единствените възможни – съществуват много други варианти за окрупняване на областите, а тези са само най-очевидните и икономически логичните. На преден план обаче излизат два проблема, които ще трябва да се разрешат. От една страна, бързото обезлюдяване на Северна България налага областите в нея да са в един, най-много два района за планиране,  същевременно прекомерно окрупняване на юг създава риск от създаване на прекалено големи като население райони.

От друга, все по-трудно става задържането на столицата в район за планиране с други области, без това да доведе до ограничаване на достъпа на останалите области в него до максималния размер на кохезионно финансиране, а това би трябвало да е основна цел на новото райониране. Отделянето на столицата в отделен район обаче я поставя еднозначно сред развитите части на ЕС, което неминуемо ще ограничи достъпа до финансиране за големи и важни проекти – довършването на метрото, модернизацията на транспорта, новите пътни връзки. Съответно постигането на баланс между интересите на столичния град и по-малките му съседи в никакъв случай няма да е лесно. Трябва да се отбележи също, че много страни в Централна и Източна Европа са извадили столицата си в отделен район за планиране (такъв например е случаят с Букурещ, Будапеща, Братислава и Прага) и насочват европейските средства приоритетно към другите части на страната.

Безспорно дискусията за промяна в районите на планиране, в това число разговорът за мястото на София, е предизвикателство, особено на фона на политическата нестабилност в страната. Въпреки това тази промяна е наложителна и в някаква степен неизбежна. Очевидно има много варианти и задачата може да бъде решена по различни начини без да се ощетяват някои от най-слабо развитите райони в страната. Времевият прозорец до края на годината, както и в началото на следващата година, е подходящ за подобна промяна, а избирането на най-добрия вариант предполага активното участие на държавните институциите, включително регионалното министерство и Националния статистически институт, в отворен диалог с местната власт.

[1] Представените тук преизчислени БВП в СПС на предложените райони за планиране са изчислени на база на достъпните за 2021 г. данни на областно ниво, претеглени със средногодишното население на областите. Поради това е възможна грешка, но в порядъка на 1-2 пр.п. отклонение от реалната стойност.

[1] https://ec.europa.eu/regional_policy/2021-2027_en

Миналата седмица разгледахме как разходите за вътрешен ред и сигурност в България са с най-висок дял от БВП (2,5%) сред всички страни членки на ЕС, каква е структурата на заетите в Областните дирекции на МВР (и колко са полицаите на „на терен“), както и разпределението им на регионално ниво и спрямо извършените престъпления (в Северозапада натовареността е висока).

Интересен е и въпросът за районните управления (РУ) на МВР. Първо, и без РУ полицаите „на терен“[1] в областните дирекции са едва ¼ от общата щатна численост[2].[3] Второ, МВР не публикува информация за това каква е структурата на отделните РУ, включително разпределението на заетите в тях по функции.

Вероятно можем да приемем, че заетите в РУ имат подобно разпределение по функции, но и броят на самите структури на местно ниво и заетите в тях представят интересна картина.

Районните управления на МВР са 166, разположени са в 140 града (и съответно общини) и общата численост в тях е близо 15 хиляди души. Най-многочислени са те в София, където щатните бройки на деветте РУ са общо 2734 души. С малко над 500 пък са РУ във Варна (в 5 РУ) и Пловдив (в 6 РУ), следвани от Бургас с 444 заети (в 4 РУ). Около 200-250 е числеността на РУ в Стара Загора, Казанлък, Русе, Плевен и Сливен. Най-малките РУ – с по под 30 щатни бройки – са в Угърчин и Малко Търново.

Щатна численост в районните управления на МВР (Източник: ИПИ по данни на МВР)

Още по-пълна е картината на числеността в РУ спрямо населението и престъпленията. Логично, в областите с по-концентрирано в урбанизираните територии население заетите в РУ са по-малко, докато в тези с разпръснато население – повече. В Пловдив и Варна числеността на РУ е под 200 на 100 хиляди жители, а в Смолян, Видин и Ловеч – по средно над 300 на 100 хиляди души от населението.

Ако отчетем броя на престъпленията, картината изглежда малко по-различна. Смолян отново е на дъното с под 2 регистрирани престъпления годишно на средно един зает в РУ. С подобна статистика е и Кърджали. Най-натоварени пък са РУ във Варна – над 8 престъпления на един зает. Следват Враца, Велико Търново, Стара Загора и столицата с по 6 престъпления на един, работещ в РУ.

Данните за числеността на районните управления още веднъж показват неравномерното разпределение на ресурсите на МВР, насочени, поне пожелателно, към осигуряване на вътрешния ред и сигурността на населението на страната. Това не е типично единствено за тази структура и се вижда и в редица други дейности, с които държавата се е нагърбила – образование, здравеопазване, социални дейности и т.н. ИПИ ще продължава да анализира работата на българските институции, да разкрива регионалните различия, да посочва източниците на неефективност и да търси начини и примери за подобряването им.  

[1] Тук имаме предвид служителите в Сектор „Противодействие на криминалната престъпност“, Сектор „Опазване на обществения ред и териториална полиция“ от Отдел „Охранителна полиция“ и Отдел „Разследване“.

[2] Останалите за заети в „Координация, административно и правно обслужване и човешки ресурси“, „Управление на собствеността и социални дейности“, „Финансово осигуряване“, „Български документи за самоличност“, „Миграция“, „Оперативна дежурна част“, „Пътна полиция“, „Научно техническа лаборатория“, „Оперативен анализ“, Противодействие на икономическата престъпност“ и „Ръководство“.

[3] Миналата година по повод на тежко престъпление в област Видин писахме и за възможностите на МВР там.

• ПЪЛЕН ТЕКСТ НА АНАЛИЗА

Новото изследване на ИПИ анализира иновационния потенциал на България на поднационално ниво, като основен фокус са групи от общини, формиращи икономически центрове. Изследването показва, че столицата София е водеща с индекс на иновационния потенциал, надхвърлящ 1000 пункта, което я поставя далеч пред останалите центрове като Пловдив и Варна. Връзката между икономическото развитие и иновационния потенциал е подчертано силна, като основните фактори, допринасящи за резултата на София включват наличието на университети, развита ИКТ инфраструктура, значителен брой заети в иновационни сектори, както и голям брой регистрирани патенти и други форми на интелектуална собственост.

Проучването разглежда позицията на България в няколко международни индекса, оценяващи иновационната среда. В Европейския индекс на иновациите (EIS) страната е поставена сред „развиващите се иноватори“, като основни слабости са ниските разходи за наука и развойна дейност, както и слабата производителност на труда. В Глобалния индекс на иновациите (GII) България е на 38-мо място от 132 страни, като посочени силни страни са гъвкавият трудов пазар и добрата ИКТ инфраструктура. Индексът на мрежова готовност поставя България на 53-то място от 134 държави, подчертавайки слабостите в човешките ресурси и технологичната инфраструктура.

Анализът на иновационния потенциал е базиран на специален доклад на ИПИ, който идентифицира 16 основни икономически центъра в България, обединяващи общини на база икономическа активност и връзки на пазара на труда. Тези центрове обхващат 74% от населението и създават 80% от добавената стойност в страната. Иновационният потенциал е оценен чрез композитен индекс, съставен от девет индикатора, включително дял на висшистите, научна продукция и разходи за развойна дейност. Индикаторите са нормализирани и се изчисляват за всяка община и след това за целия икономически център.

Разпределение икономическите центрове според оценката на потенциала за иновации

София-Перник-Ботевград е единственият икономически център с висок иновационен потенциал, като стойността на индекса е три пъти по-висока от тази на втория по големина център – Пловдив-Марица-Раковски. Варна-Девня също се откроява, но с по-ниска стойност на индекса. Останалите икономически центрове, като Благоевград, Велико Търново и Русе, показват среден или нисък иновационен потенциал. Основните предимства на София включват голям брой университети и научни институции, както и висока концентрация на високотехнологични компании. Научната продукция в столицата също е значително по-висока в сравнение с другите градове.

Стойности на индекса на иновационния потенциал за 16-те икономически центъра в България

Източник: Институт за пазарна икономика * Ниската стойност на Козлодуй е следствие от достъпността на данни за общините в състава на центъра

Населението с висше образование и наличието на университети са ключови фактори за иновационния потенциал. София има най-голям дял на висшисти – 38% от населението, докато в други градове като Кърджали и Сливен този процент е значително по-нисък. София също така води по брой докторанти и научни публикации, следвана от Пловдив и Варна.

Компаниите във високотехнологичните сектори на икономиката са съсредоточени основно в София, където се създава 84% от добавената стойност в тези отрасли. Варна и Пловдив също имат известен принос, но далеч по-малък. На национално ниво разходите за научноизследователска и развойна дейност достигат 1.27 милиарда лева през 2022 г., като 75% от тях се генерират в София.

Патенти, полезни модели и промишлени дизайни, регистрирани в Патентното ведомство в периода 2019-2023 г., брой

Източник: Патентно ведомство на Република България по ЗДОИ

Докладът разглежда и динамиката в регистрираните патенти, полезни модели и промишлени дизайни като ключов резултат от научната и развойната дейност в България за периода 2019-2023 г., като разкрива високата концентрация на патенти в София. Основните причини за това включват изключително високия брой технологични фирми, извършващи дейност в столицата, както и факта, че много от патентованите иновации реално се създават в други части на страната, но се регистрират в София поради административни причини. Освен столицата, активност се наблюдава и в Пловдив, Варна и Стара Загора, но разликите с лидера са много големи.

ПЪЛЕН ТЕКСТ НА АНАЛИЗА

*********************************

Подкрепата за Институт за пазарна икономика (ИПИ) е осигурена от Фондация „Америка за България“. Изявленията и мненията, изразени тук, принадлежат единствено на ИПИ и не отразяват непременно вижданията на Фондация „Америка за България“ или нейните партньори.

Министерството на вътрешните работи се слави като най-раздутата, най-скъпоструващата и най-закостенявалата административна структура. И през тази година имаше извънредно увеличение на финансирането за МВР, но и то не е обвързано с реформа, няма да увеличи ниското доверие на гражданите към полицията, нито ще подобри чувствително условията на труд в системата.

Нещо повече – България продължава да е страната в ЕС, която отделя най-много пари за полицаите. При средна стойност от 1,7% от брутния вътрешен продукт (БВП) за ЕС, разходите за вътрешен ред и сигурност варират от 0,7% в Ирландия до безпрецедентните 2,5% в България.

Сблъсъкът на раздутите разходи и щат с високата престъпност и липсата на доверие в институцията веднага може види в разпределението на служителите в системата, и по-точно –  в съотношението на броя на полицаите „на терен“[1] и тези в администрацията. В областните дирекции на МВР са заети над 25 хиляди души като от тях под 3 хиляди са заетите с охраната, противодействието на престъпността и разследването. За сравнение, с подобна численост на всяка от тези три групи, са заетите с управление на собствеността и социални дейности, както и тези в административно обслужване и човешки ресурси.

На регионално ниво разликите са значителни. Под 10% от общата численост на областната дирекция са полицаите „на терен“ в областите Смолян, Силистра, Кърджали и столицата. Най-много – близо 15% – пък е делът им в областите Перник и Ямбол. 

Нивото на престъпност в различните области[2] също може да прецизира сметката. Най-голяма е натовареността на полицаите в областите Враца, Варна и столицата, където се регистрират по над 30 престъпления годишно средно на един полицай, зает с противодействие на престъпността и разследване. Двойно по-малко пък са те в Смолян и Кърджали – около 15 престъпления на полицай.

На картата ясно се вижда, че в Северозапада като цяло има сравнително много престъпления и малко полицаи.

На фона на всичко това всяка регионална структура на МВР, както и второстепенните разпоредители с бюджетни средства, поддържат собствена администрация, успоредна с тази в МВР, а министерството не може да се откаже от неспецифични, излишни и дублиращи се дейности. През последното десетилетие имаше няколко напъна на реформа и окастряне на ненужните разходи и чиновници от системата. Съществени резултати не е имало, но пък парите за издръжка постоянно  (и извънредно) растат.

[1] Тук се имат предвид служителите в Сектор „Противодействие на криминалната престъпност“, Сектор „Опазване на обществения ред и териториална полиция“ от Отдел „Охранителна полиция“ и Отдел „Разследване“.

[2] Традиционно и в абсолютна стойност най-много престъпления против личността и собствеността на гражданите се регистрира в столицата (над 15 хиляди годишно) и Пловдив и крайморските области Варна и Бургас (по около 5-7 хиляди). Най-малко пък са тези в областите Смолян и Кърджали.

• Разходи за научно-изследователска и развойна дейност в топ 10 общини, 2022 г.

За 2022 г. общите разходи на предприятията, държавата, висшето образование и неправителствения сектор за научна и развойна дейност достигат 1,27 милиарда лева. Предвид съсредоточаването на водещите университети, високотехнологичен бизнес и научни институции в София не е изненада, че тя отговаря за почти всички разходи за НИРД – 938 милиона лева, или почти ¾ от всички. Със значително присъствие е община Пловдив – 56 милиона лева, както и Варна с други 40 милиона лева. С над 10 милиона лева са и Плевен, Русе, Стара Загора, Бургас и Казанлък, а челната десетка се допълва от Бургас и Пещера, където е разположена голяма фармацевтична компания.

При заетите, които участват пряко в развойна и научна работа има по-широко разпространение, като София отговаря за 55% от целия персонал, зает с НИРД, или 21 хиляди от малко над 37 хиляди души на национално ниво. Други 3,3 хиляди души са в Пловдив, 2,5 хиляди във Варна,  a в топ 10 влизат и Стара Загора, Русе, Плевен, Бургас, Велико Търново Казанлък и Габрово. Очаквано сред водещите са общините с университети, както и тези, в които са съсредоточени високотехнологичните производства и услуги.

Разликите между разпределението на разходите за наука и развойна дейност и персонала означават, че има сериозни различия в похарченото на един нает – по този показател на първо място в страната се нарежда Етрополе, с 60 хиляди лева на един зает, а чак на второ място е столицата с 45 хиляди лева на един зает. Начало на тази подредба са по-често малки или средни по размер общини като Пещера, Силистра, Смолян, Ботевград и Троян, а средното за страната към 2022 г. е 34 хиляди лева. Отношението разход към работещи е от значение, тъй като дава представа до какъв ресурс имат достъп научните работници.

Представеното тук сравнение, разбира се, дава перспектива само за неравенствата в научната дейност вътре в страната. В сравнителен план инвестициите в наука и развойна дейност в България остава генерално ниски – според последните достъпни данни на Евростат страната харчи 0,8% от БВП за наука и развойна дейност при 2,2% средно за ЕС и над 3% при водещите държави. Това от своя страна има пряко отношение върху потенциала на страната за иновации и изпреварващ икономически растеж, с които те са пряко свързани.

Механизмът за фиксиране на минималната заплата към средната навлиза във втората си година, а вече знаем и равнището ѝ за 2025 г. – поне ако до края на годината няма политическо решение за отмяна на правилото. На този етап няма особени наблюдавани промени на пазара на труда в резултат на въвеждането на формулата, но големите регионални и отраслови различия в ефекта на минималната заплата налагат преосмисляне на модела към въвеждане на повече фактори.

Нека първо припомним как работи механизмът. Той въвежда препоръката на ЕК за определяне на минималното заплащане на база на обективни индикативни показатели, като например (но не задължително) 50% от средната заплата или 60% от медианната. В случая на България е избран първият подход, като за основа се вземат първите две тримесечия на настоящата година и последните две на предишната, с цел ползваните данни да са максимално актуални към момента на провеждане на бюджетната процедура през есента. Видимо, най-голямата слабост на този подход е силно неравномерният му ефект между отделните икономически дейности и райони на страната.

Прилагането на този подход фиксира МРЗ за 2024 г. на 933 лв., което доведе до увеличение от общо 153 лв. за една година – най-голямото увеличение през последните 25 години. Въз основа на данните за средната заплата за последните четири тримесечия можем да заключим, че стойността за 2025 г. ще е 1077 лв., или увеличение от още 144 лв. С други думи, ръстът на годишна база е по-малък – 20% за 2024 г. и 13% за 2025 г., което отговаря както на забавянето на ръста на средните заплати и успокояването на възходящата динамика на пазара на труда, така и на по-бавния общ икономически растеж.

Значителните различия между регионите в съотношението между средната и минималната заплата остават, но без големите промени през последните няколко години. Към второто тримесечие на 2024 г. покритието е най-високо в Благоевград – 71%, както и в Смолян – 70%, а с над 60% отношение на МРЗ към СРЗ са 15 от областите в страната. Под 50% е това отношение единствено  в столицата, а най-близо до средните за страната 50% са Варна и Враца. Ако погледнем към основните икономически отрасли, покритието на  СРЗ с новата МРЗ е 21% в ИКТ, 32% в енергетиката, 33% в енергетиката, 35% в професионалните дейности, до 72% в хотелите и ресторантите и 65% в селското стопанство. Трябва да имаме предвид, че заради продължаващия ръст на заплатите покритието към края на годината тези отношения ще са малко по-ниски.

Прави впечатление, че независимо от значителните повишения в размера на минималната заплата, дяловете ѝ в средната заплата по отрасли и сектори остават без значителна промяна, а дори в някои случаи се наблюдават спадове – най-видимо в културата, развлечението и туристическия сектор, което е отчасти и следствие в значителното изсветляване на отраслите през последните години. Това означава, че нямаме особени основания да твърдим, че ударните повишения в минималната заплата до момента са създали нови проблеми на регионалните и отрасловите пазари на труда, особено предвид, че не наблюдаваме особени промени от гледна точка на повишения на безработицата и свиване на заетостта, даже напротив.

Това обаче не означава, че минималната заплата не е пречка пред навлизането на нови работници в икономически най-слабо развитите и най-слабо производителни части на страната и икономически дейности. Не е случайно, че точно регионите и секторите, където разликата между средната и минимална заплата са тези, които изпитват хроничен недостиг на работна ръка, което се и явява основна пречка пред развитието им. Доколкото проблемите в тях са по-скоро структурни, а не наскоро възникнали, то нововъведеният механизъм за минималната заплата по-скоро обостря съществуващите дефицити, отколкото да води до качествени промени в условията на тези пазари на труд.

Остава отворен и въпросът със сивата икономика. Тъй като данните на НСИ за безработицата и заетостта не отчитат разликите между легален и нелегален труд, възможно е част от най-нискоквалифицираните и ниско производителни работници да са минали на сиво след увеличенията. Тъй като единствената оценка на сивата икономика в страната изостава с две години обаче за ефекта от скока на минималната заплата през 2024 г. ще знаем чак след година.

Не бива да пренебрегваме и дългосрочните ефекти, най-вече поради самозахранващия се характер на настоящия механизъм, в резултат на което в следващите години ще има постоянна „гонитба“ между минималната и средната заплата, което изисква и добавянето на допълнителни макроикономически индикатори. Големите отраслови и регионални различия в условията на пазара на труда изискват и да се мисли в посока на въвеждане на диференциация, която да не позволи на минималната заплата с агресивния си ръст да се превърне в прекалено голяма бариера.