Новини

Явор Алексиев

На 29 юни 2017 г. представители на ИПИ взеха участие във форум в гр. Русе, посветен на Деня на река Дунав, на който представиха социален и икономически анализ за състоянието на Дунавските общини. На форума бяха лансирани множество идеи за инфраструктурни и трансгранични проекти, изменения в нормативната уредба и инициативи, които да помогнат за повишаването на конкурентоспособността на местната икономика.

Като основни проблеми пред дунавските общини се очертават ниското ниво на инфраструктурно развитие и свързаност – фактор, възпрепятстващ както инвестиционната активност, така и трудовата миграция между общините. В резултат на това както безработицата, така и нагласите на населението към миграция остават високи.

По-долу сме представили някои основни моменти от нашия преглед на икономическото и социалното състояние на дунавските общини.

Икономически зони и доходи

По протежението на р. Дунав се оформят три икономически зони – Русе, Козлодуй и Плевен. Средното ниво на заплащане в тях нараства по-бавно от средното за страната, като това важи с особена сила за общините, съставляващи икономическа зона “Козлодуй”. Там, обаче, се наблюдават и едни от най-високите нива на средно заплащане през 2015 г. (1465 лв. бруто/месец), основно заради наетите в АЕЦ “Козлодуй”. Заплатите в Русе (719 лв.) и околните общини са по-близки до средните за страната (878 лв.) от тези в Плевен (666 лв.). Въпреки това техният ръст изостава от средния за страната, най-вече заради ефекта, който възнагражденията в столицата имат върху средните стойности.

Демография

В периода между 2000 и 2016 г. населението на дунавските общини намалява с близо 25%, което е два пъти по-бърз спад от средния за страната. Единствената община, в която негативните демографски тенденции не са толкова ясно изразени, е Русе, където спадът на населението е с 11%. Други областни центрове като Видин и Силистра губят около 30% от населението си, а в по-малки общини като Брегово и Никопол спадът е над 40%. През 2016 г. близо 60% от населението на дунавските общини живее в Русе, Видин, Свищов и Силистра. Наред с отрицателния естествен прираст, в дунавските общини се наблюдават и негативни миграционни тенденции, като през последните няколко години тези общини губят средно по 1750 души годишно. Трябва да се отбележи, че в района не липсват примери на общини, които регистрират положителен механичен прираст в някои отделни години, но той не е достатъчен за обръщане на общата тенденция.

Инвестиции

Като водещ проблем пред развитието на района се очертава липсата на достатъчно преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ). В 23-те общини по поречието на река Дунав живее близо 7% от населението на страната, но обемът на привлечените ПЧИ към края на 2015 г. възлиза на едва 1,75% от общите в икономиката.

Източник: НСИ, изчисления на ИПИ

Близо 75% от всички ПЧИ са съсредоточени в община Русе, но в съотношение с населението общото им ниво дори тук е с близо една трета по-ниско от средните за страната 3000 евро/човек (с натрупване към края на 2015 г.). Примери за чуждестранни инвеститори с растящи обороти и броя на наетите не липсват, но отново, те са концентрирани предимно в индустрията на община Русе. Друг индикатор за инвестиционната активност - разходите на предприятията за придобиване на ДМА, постепенно се повишава, но през 2015 г. остава с 11% под нивата от 2011 г., както и под средните за страната нива.

Пазар на труда и образование

Пазарът на труда е силно фрагментиран. Въпреки три поредни години на спад коефициентът на безработица остава висок – 14,21% през 2016 г. В почти половината от Дунавските общини, обаче, безработни са над 25% от икономически активните лица, а в 6 от тях – над 30%.

Източник: АЗ, изчисления на ИПИ

Най-ниско е нивото на безработица в община Русе (4%), а най-високо - това в община Димово (59%). Въпреки наличието на свободна работна ръка в много от по-малките общини, ежедневната трудова миграция в региона е сравнително ниска, което може да бъде обяснено както с образователния профил на населението в някои от тях, така и от все още изоставащото инфраструктурно развитие. Ежедневната трудова миграция между общините обхваща около 6% от заетите лица при над 8% на национално ниво.

Адриан Николов

Публикувайки последните резултати от държавните зрелостни изпити по български език и литература, проведени преди месец Министерство на образованието постави акцент върху по-малкия брой слаби оценки тази година. Наистина, повод за радост има – номиналният брой скъсани ученици през 2017 г. в страната като цяло намалява в сравнение с миналата година, от 4189 на 3887 ученика. В относително изражение този спад е с около 1% от общия брой зрелостници. Това, на което не се обръща толкова внимание е, че спадът в слабите оценки е само спрямо предишната година. Всъщност, тазгодишният процент скъсани ученици е второто най-лошо постижение в историята на зрелостните изпити.

По-малко внимание беше отдадено на лекия спад в средния успех на същата матура – от Добър 4,17 на Добър 4,13. Въпреки че е продължение на относително стабилната тенденция към спад на средния резултат през последните години, намалението с 4 стотни надали е толкова значителен белег за спад на качеството на образование, колкото знак за малко по-висока трудност на конкретното оценяване, както и потвърждение на липсата на чувствителни подобрения в качеството. По-лошото представяне и в броя на слабите оценки, и в средния успех донякъде може да бъде обяснено и със затягането на контрола и мерките против преписване през последните години – с други думи, оценките вече по-точно отразяват реалните способности на учениците.

Агрегираните данни обаче често скриват по-интересни тенденции на местно ниво – по тази причина тук ще разгледаме тенденциите в предоставените от МОН данни на областно равнище.

Картата посочва слабите оценки в отделните области на матурата по БЕЛ като процент от всички явили се ученици. Ясно личат значителните неравенства в качеството на образованието в различните области, които средната за страната стойност не успява да предаде – докато в столицата с матурата не се справят едва 2%, то в областите Ямбол и Кърджали се провалят една пета от явилите се ученици. Положителен пример са резултатите в Смолян, където резултатите се повишават значително през годините, вследствие от целенасочените политики към подобряване на качеството на образованието.

Динамиката на слабите оценки по области ясно посочва затягането на контрола на зрелостните изпити – в области като Кърджали например, където процентът на слабите оценки през 2014 г. е бил 3%, но в рамките на три години се повишава повече от шест пъти. Сходна динамика, но с по-умерени разлики се наблюдава и в Ямбол, Пазарджик, Силистра и София-област. Интересен случай е Монтана, където дялът на слабите оценки е намалял почти наполовина в рамките на последната година. Обратно при областите с традиционно по-високо качество на образованието – София-град, Пловдив, Варна, Бургас не се наблюдават почти никакви изменения през последните години.

Промените на средната оценка най-общо следват тенденциите при слабите оценки. Тук обаче има известни белези на задълбочаващото се неравенство в образованието между отделните области, тъй като при лидерите се наблюдава леко подобрение на постиженията, докато при областите с по-слаби резултати тенденцията е към влошаване. Общата картина обаче насочва най-вече към стагнация и липса на промяна в системата на училищно образование.

Областните резултати от последните зрелостни изпити не насочват обаче само към негативни изводи – динамиката в броя на слабите оценки например подсказва, че матурите се справят все по-добре в отразяването на реалното качество на местните образователни системи. Те обаче подчертават и нуждата от реформа както на системата на финансиране, така и на училищната мрежа, тъй като без тях неравенствата в качеството на образованието по места ще продължат да се задълбочават.

Адриан Николов

Качеството на образованието в България може да се мери по много начини. Самата образователна система на всяка от трите си степени – начално, основно и средно - съдържа външно независимо оценяване на всички ученици. Освен това страната участва и в няколко международни проучвания на качеството, например TALIS и PISA. Най-общо те сочат, че в сравнителен контекст предлаганото от българската образователна система качество е средно в световен план и това му равнище не се изменя значително през годините.

Анализът на ниво държава – особено държава като България, в която има значителни регионални различия – обаче честно скрива неравенствата и неравномерни резултати вътре в самата държава. По тази причина тук ще разгледаме представянето на учениците в отделните общини в страната.

Ползваният измерител на качество е представянето на учениците на външното оценяване по задължителния за всички изпит по български език и литература, провеждан след седми клас. Индикаторът е избран, тъй като покрива на практика цялата страна . Това позволява пълна сравнимост, тъй като се ползват едни и същи тестове за всички ученици в конкретната година.

Резултати от оценяването след седми клас по общини

Видими са значителните разлики между отделните общини. Докато в Ново село, Видинско, средният резултат за общината е едва 7,9 от възможни 65 точки , а в Златарица, Великотърновско – 10,2, седмокласниците в Златоград, Смолянско постигат среден резултат от 39,8, а тези в Смолян - 39,7. Тези екстремни резултати най-вероятно са продукт не само на качеството на преподаване, но и на случайни вариации и относително малкия брой ученици в тези общини.

Въпреки това се откроява ясна правопропорционална зависимост между големината на населеното място и представянето на външното оценяване, т.е. по-големите общини в общия случай постигат по-високи резултати на оценяването. Причина за това най-вероятно е съсредоточаването на по-добри училища и преподаватели в тях, но и насочване на по-добрите ученици към училища в големите градове. Обратното не може да се каже за малките общини, поне не и с висока сигурност – сред тях има и добри, и лоши резултати, но преобладават по-ниските в сравнение с големите общини.

Тези резултатите сочат, че качеството на предлаганото образование е неравномерно между отделните общини, като училищата в малките общини не са сравними като качество и резултати с тези в големите. Дори и да приемем, че семейната и социалната среда в по-малките общини дават по-лош старт на учениците в тях, очевидно е, че училищата не успяват да преодолеят тези дефицити, а ги запазват.

Този проблем би могъл да намери своето решение (поне) по два начина. Първата възможност е целево насочване на човешки и финансови ресурси към местата, където оценяванията сочат по-слаби резултати. Настоящата система обаче вече разпределя финансирането на училищата неравномерно с приоритет на училищата в малките населени места, но въпреки това разликите в качеството остават значителни. Пренасочването на учители от големите към малките градове в голям мащаб изглежда труднопостижимо, дори и при наличие на финансова мотивация, най-вече заради възможностите за развитие и условията на живот в малките населени места.

От няколко години такова насочване на високообразовани млади хора към училища в слабо развити, малцинствени територии и селски общини се прави успешно от програмата „Заедно в час“. Въпреки че програмата създава добри условия и мотивация за млади учители, които днес са рядкост в системата на училищно образование, нейният обхват на този етап е прекалено малък (според уебсайта на програмата, през учебната 2016/17 в нея участват около 170 млади учители), за да доведе до системна промяна в качеството на образование по места. Ако подходът ѝ обаче бъде възприет и репликиран в много по-голям мащаб, той би могъл да предостави решение на проблемите на качеството.

Вторият подход е окрупняване на училищата. Статистическият анализ на ниво училище сочи, че училищата, от които повече ученици се явяват на външното оценяване, постигат по-високи резултати (като ефектът е 0,15 точки за всеки явил се ученик). Освен да осигури достъп до по-качествено образование за повече ученици, окрупняването на училищната система би довело и до спестяване на значителни средства за поддръжка на училищни сгради и персонал на места, където се предлага по-малко качествено образование. Настоящата система на финансиране на училищното образование обаче възпрепятства този процес, тъй като единните разходни стандарти насочват повече средства именно към учениците в по-малките общини. Очевидно, обаче, по-голямата субсидия на ученик за тези училища не гарантира добро образование, а по-скоро обратното – поддържа „на системи” училища с ниско качество на преподаването.

Последните данни за развитието на европейските региони нееднозначно показват, че България далеч не е единствената страна, в която регионалните различия са първо, значителни и второ, се задълбочават. На практика липсват примери за страни, които да успяват да постигнат едновременно повишаване на благосъстоянието и в най-бедните, и в най-богатите си райони, което в същото време да доведе до видима вътрешна конвергенция.

Накратко за България

Разликите между най-бедния и най-богатия български район (съответно Северозападния и Югозападния) остават значителни. Докато БВП на човек от населението, изразен в стандарт на покупателната способност[1] (СПС), в Северозападна България е едва 29% от средното за ЕС, този в Югозападна България достига 76%, основно заради развитието на столицата. “Ножицата” се разтваря най-вече в периода между 2006 и 2010 г., когато показателят за Югозападна България се увеличава от 59 на 77% от стойността за ЕС, докато увеличението в Северозападна България за този период е от 26 на 28%. През 2015 г. средната стойност за страната достига 47% от нивото за ЕС, но всички райони с изключение на Югозападния остават далеч под тази стойност. Най-близко са Североизточния и Югоизточния район (по 39%).

Регионалните различия в ЕС

На първата графика е представена разликата между най-бедния и най-богатия район във всяка една от страните, които имат повече от един район в рамките на Европа и за които Евростат е публикувал сравними данни за 2015 г. Показана е и средната стойност за съответната страна.

Графика 1: БВП на глава от населението (СПС) като % от средното за ЕС, 2015 г.

Източник: Евростат, изчисления на ИПИ

В процентни пунктове разликата варира от 512 пункта във Великобритания до едва 4 пункта в Хърватия, като стойността за България е 47 пункта – шестата най-ниска в ЕС.

Промяна за периода 2006-2015

В периода 2006-2015 г. тази разлика намалява значително (с повече от 10 пункта) в 6 от общо 21 страни със сравними данни и се увеличава значително (с повече от 10 пункта) в 7 страни, между които и България. Трябва да отбележим, че в повечето страни с намаляващи различия (Белгия, Португалия, Гърция и дори Румъния) този процес се дължи по-скоро на понижаване на относителното благосъстояние в най-богатия район, отколкото на изпреварващо развитие в най-бедния такъв. В Австрия динамиката е двупосочна – ясно изразено повишаване на благосъстоянието в най-бедния район и лек спад при най-богатия. Единствено при Германия имаме по-ясно изразен процес на конвергенция, при който най-богатият район запазва нивото си на благосъстояние (без да го повишава), а най-бедният – постепенно подобрява резултата си.

Графика 2: Страни с намаляващи и увеличаващи се различия (2015 спрямо 2006 г.), пунктове

Източник: Евростат, изчисления на ИПИ

При страните в червено, в които се наблюдават задълбочаващи се различия между най-бедния и най-богатия район (където е и България), причината обикновено е изпреварващото развитие на втория, но и тук може да обособим две групи:

• В Швеция, Дания, Франция и Великобритания най-бедният район понижава благосъстоянието си, докато БВП на глава в най-богатия нараства;
• В България, Полша и Словакия както най-бедният, така и най-богатият район повишават благосъстоянието си, но разликата се задълбочава поради по-бързото развитие на втория.

Друг поглед към различията

В същото време в ЕС има само четири страни, в които разликата между най-бедния и най-богатия регион (в пъти) е по-голяма от тази в България – Великобритания, Словакия, Чехия и Белгия. Над два пъти е още разликата в Италия, Германия, Унгария, Полша и Франция. Най-малки разлики се наблюдават в Хърватия, Словения, Румъния и Португалия.

Графика 3: Разлика в БВП на глава от населението (изразен в СПС) между най-бедния и най-богатия район на страните в ЕС (в пъти), 2015 г.

Източник: Евростат, изчисления на ИПИ

[1] Стандартът на покупателната способност (СПС) е условна валута, която позволява международни сравнения, тъй като взима предвид разликата в цените на стоките и услугите в отделните страни. Агрегатите, изразени в СПС, се получават като агрегатите по текущи цени в националната валута се разделят на съответния паритет на покупателната способност.

Явор Алексиев

Излизането на окончателните резултати от изборите на 44-то НС дава възможност да се направи сравнение между резултата на партиите и коалициите в отделните области, от една страна, и техните социалноикономически характеристики, от друга. След като тествахме корелацията на резултатите с широк набор от индикатори, най-ясна връзка се вижда при БВП на човек от населението, относителния дял на бедното население (спрямо линията за бедност за страната), степента на образование на населението в активна възраст, заетостта, етническия състав на областта (по самоопределение според преброяването от 2011 г.) и степента на урбанизация.

Резултат на партиите и корелация с водещи показатели

Данните показват, че:

ГЕРБ и БСП постигат по-високи резултати в области с голям относителен дял на градското население, в които живеят най-вече етнически българи, като факторът „урбанизация“ е по-силен при ГЕРБ, отколкото при БСП. Интересно е, че етническият фактор (т.е. наличието на относително висок дял на етнически малцинства) влияе доста по-силно негативно върху резултата на ГЕРБ и БСП отколкото върху резултата на по-малки партии като ВОЛЯ, „Нова Република“ и „Да, България“. В известна степен положителна роля за представянето на ГЕРБ играе още коефициентът на заетост в областта (т.е. колкото по-висока е заетостта, толкова е по-голяма подкрепата за ГЕРБ), както и размерът на БВП на глава от населението. ГЕРБ се представя по-силно в южната част на страната, като явното изключение е северната област Габрово, където партията постига най-силния си резултат (40,1%). БСП се представя най-силно във Видин (38,1%) и Ямбол (38,7%).

Обединените патриоти (ОП) постигат най-силни резултати в Ямбол (13,6%) и Русе (13,3%). Коалицията има сравнително добри резултати и в части от смесените райони, особено в Северна България, което може да се обясни с нейния успех в мобилизирането на вота на българите в области със значително турско и ромско присъствие. Това е причината поне чисто статистически факторът „етнос“ да не оказва особен ефект върху нейното представяне. Благосъстоянието на областта, измерено като БВП на глава от населението, и степента на образование не оказват особено влияние върху резултата на ОП, въпреки че според данните е по-вероятно хора с начално и по-ниско образование да гласуват за тях, отколкото за БСП или ГЕРБ.

Резултатите на ДПС и ДОСТ се намират в почти пълен синхрон, въпреки че първата постига много по-високи резултати. И двете се представят изключително силно в области с висок дял на ромското и турското население и изключително слабо в областите с преобладаващо българско население. Тук е най-ясно видимата отрицателна корелация между резултата на някой от кандидатите и степента на урбанизация – ДПС и ДОСТ печелят предимно гласове от селата. Те постигат най-добър резултат в области с висок дял на населението с начално и по-ниско образование, в които жизненият стандарт (БВП/глава) е нисък (включително има и висок дял на бедното население) и които се характеризират с ниска заетост. Трите най-силни области и за ДПС, и за ДОСТ са Кърджали, Разград и Търговище, където те получават общо 76%, 41,3% и 40,4% от гласовете, като превъзходството на ДПС е значително.

ВОЛЯ постига най-добри резултати във Варна (11,8%), което до известна степен обяснява и единствената по-ясно видима връзка между степента на социалноикономическо развитие и гласовете за партията – степента на урбанизация. ВОЛЯ се представя по-добре в области с по-висока концентрация на населението в градовете. Етническият профил на областите не е определящ за представянето на партията, а корелацията с другите показатели е слаба.

Резултатите на Реформаторския блок също не показват ясна връзка с наблюдаваните от нас индикатори. Най-добрият си резултат РБ постига в Монтана (7,23%).

„Да, България“ и „Нова Република“ се представят най-добре в столицата, където получават съответно 8% и 5,8% от гласовете, следвана от областите Пловдив и Варна. И при двете коалиции се вижда силна положителна корелация с индикатори като БВП на глава от населението, висок дял на висшистите и степента на урбанизация. Това са и коалициите, при които се наблюдава най-силна положителна корелация между резултата и коефициента на заетост в съответната област. Трябва да отбележим още, че всички тези връзки, макар ясно изразени и при двете коалиции, са по-силни по отношение на „Да, България”.

Сред останалите опции за избор, които сме разгледали, прави впечатление изключително високият относителен дял на избирателите, които са избрали „не подкрепям никого” във Видин – близо 6%. Изборът на тази опция е по-често срещан в области с висок дял на етническото българско население и е по-вероятен сред висшистите, отколкото сред хората с начално и по-ниско образование.

Резултат на партиите на областно ниво (% от гласовете)

На 16 март 2017 г. ИПИ представи за пръв път пред студенти изследването „Регионални профили: показатели за развитие”.

Акцент беше поставен върху темата за бедността и подоходното неравенство на регионално ниво. Освен д-р Десислава Николова и Явор Алексиев от ИПИ, в семинара взеха участие още проф. Нено Димов от СУ „Св. Климент Охридски” и доц. д-р. Александър Цветков от „Региостат”.

Презентациите от събитието са достъпни тук:

• „Бедност и неравенство – измерване и интерпретация на резултатите”
• „Бедността и неравенствата в България”

Негативните демографски процеси, които протичат в страната през последните десетилетия, доведоха до чувствителен спад на населението в редица български общини. С всяка изминала година този процес прави все по-актуален въпроса за провеждане на териториално-административна реформа.

Първото по ред изискване на чл. 8 от Закона за административно-териториалното устройство на Република България (ЗАТУРБ) за създаване на нова община е наличието на население над 6 хиляди души. Това изискване обаче не се прилага по отношение на вече съществуващи общини, както се вижда от приложената карта.

Общини с население под 6 хиляди души

През 2015 г. в страната има 69 общини, които не отговарят на този първоначален критерий за създаване на община, докато през 2000 г. те са били 32. По-голямата част от тях се намират в пограничните райони, като особено ясна концентрация се наблюдава в Северозападна България. В допълнение, има 16 общини, в които населението е над 6 хиляди, но под 7 хиляди души. Населението в повечето от тези общини е с ясна тенденция към спад, като изключения от това правило са общините Никола Козлево, Приморско, Куклен и Минерални бани.

Въпросът защо изискванията за създаване на нова община не важат за съществуващи вече такива остава отворен, но води до редица проблеми, като:

• превръщането на много общини и общински предприятия във водещ местен работодател, което създава очевидни рискове пред местния демократичен процес
• невъзможност от провеждане на адекватни политики (вкл. успешна реализация на европейски проекти) поради липса на административен капацитет и достатъчно средства
• достигане на изключително високи нива на съотношението между броя на общинските служители и местното население

Нормативната уредба съдържа редица “вратички”, които позволяват създаване и на по-малки общини (по реда на чл. 8 във връзка с чл. 9 от ЗАТУРБ), като в общи линии процесът се свежда до изразяване на волята на местните жители (чрез подписка, последвана от референдум) и решение на Министерски съвет. Такъв беше случаят с най-новата българска община - Сърница.

Има изисквания още за отстояние от не повече от 40 км. на населените места от общинския център, както и за доказване на възможност за финансиране на разходите на съответната община в размер не по-малко от половината от средното им равнище за страната по данни от последния годишен отчет за изпълнението на бюджетите на общините. Последното правило също масово не се прилага от съществуващите общини, като анекдотичен е примерът с най-малката по население българска община - Трекляно. Нейните собствени приходи са около 70 хил. лв. годишно, от които 45 хил. идват от наем на земя и имущество. Годишните разходи на общината са близо 10 пъти по-високи.

При една бъдеща и все по-необходима административно-териториална реформа, всички тези изисквания ще трябва да бъдат изменени. По отношение на условието за доказване на възможност за финансиране е важно да се даде приоритет на процеса на финансова децентрализация и да бъдат оценени ефектите от него, преди да бъдат правени съответните законови промени в ЗАТУРБ. Така най-ясно ще се види кои общини могат да се самофинансират, поне до някаква степен, и за кои ще бъде нужна допълнителна финансова подкрепа.

При всички случаи изискването за отдалеченост от 40 км. от общинския център ще трябва да отпадне, а долният праг по отношение на населението трябва да бъде достатъчно висок, за да гарантира период на устойчивост на новите граници.

Окрупняването на общини не може да се разглежда като панацея на проблемите на регионалното развитие, но текущата раздробеност прави адекватното провеждане на регионална политика невъзможно във все повече региони на страната.