Новини

С наближаването на местните избори все повече се заговори за обособяването на индустриални зони в различни региони в страната. Кметът на София обяви, че се предвижда изграждането на четири нови индустриални зони, като най-голямата ще е в северните райони на столицата – „Кремиковци”, „Нови Искър” и „Връбница”. Градоначалникът на Сливен пък представи проекта за изграждането на „най-голямата индустриална зона в България” между Сливен и Ямбол. Вицепремиерът Томислав Дончев от своя страна заговори за нуждата от 7 до 10 нови индустриални зони в страната и посочи, че има огромен потенциал едната да бъде изградена между Габрово и Севлиево. Макар да има логика тези новини да се появяват непосредствено преди местните избори, те са безспорно и резултат от по-дълги процеси, който текат в икономиката.

Водещият фактор е промяната в българската индустрия, която упорито тече през последните 10 години. След кризата традиционни сектори за българската промишленост, като производството на облекло например, губят от своята тежест – и като дял в износа, и като брой наети лица - за сметка на производства, които се характеризират с по-висока добавена стойност – например електрическите съоръжения, автомобилни части, машини и оборудване. Повече по темата може да се прочете в статията на ИПИ отпреди седмица: „Децентрализация, регионално развитие и преструктуриране на икономиката”. Тези процеси ясно открояват необходимостта от обособяването и развитието на нови индустриални терени, които да поемат новите производства.

Другият важен фактор е безспорният успех на водещите инвестиционни дестинации у нас – София и Пловдив. Дъното на броя на работещите в промишлеността у нас е през 2013 г., когато наетите в сектора достигат около 490 хил. човека. До 2017 г. той нараства с близо 32 хил. човека, но този ръст не е равномерно разпределен из страната. Най-големият ръст на наетите в промишлеността е концентриран във водещите два центъра – ръст от над 9 хил. наети в област Пловдив и ръст от над 6 хил. наети в областите София-град и София. Пловдив и София-град са двата центъра, който комбинират голям град с широка периферия и развити индустриални терени. Това са и двата центъра, който от години работят структурирано в представянето си като инвестиционни дестинации пред чуждестранни инвеститори.

Развитието на зоните около столицата едва ли е изненада, но промяната в Пловдив безспорно привлича внимание. Съвместната работа на няколко общини и обединението на индустриалните зони около Пловдив под шапката и бранда на Тракия икономическа зона дава резултат и провокира интерес от други големи градове да развият и промотират собствени индустриални терени. И докато в Пловдив водещият фактор е частната инициатива – на практика имаме частен оператор на зоната, то в повечето други градове развитието на зоните от последните години се случва с подкрепата на държавната „Национална компания индустриални зони” (НКИЗ).

В общия случай общината дава земята, на която иска да развие индустриалната зона, а държавната компания предоставя средствата за изграждане на необходимата инфраструктура. Не че общините не могат да намерят и алтернативни начини за развитие на своите индустриални терени, в т.ч. в партньорство с частни играчи, но готовите средства, които НКИЗ предоставя, карат почти всички да погледнат натам. Държавната компания вече има шест опериращи зони, пет са в развитие, а към това могат да се добавят и множество подписани меморандуми за сътрудничество с различни общини (виж тук).

Ако приемем, че наистина предстои развитието на нови 7 до 10 зони в страната, повечето от които най-вероятно ще се възползват от средствата на държавната компания, то все повече ще се налага един голям държавен оператор на индустриални зони в цялата страна. Изказванията от последните дни, между другото, показват, че в идните месеци предстои да бъде изготвена нормативна уредба за операторите на индустриални. Ще бъде интересно да се проследи каква всъщност ще бъде ролята на общините в управлението на зоните и доколко централизирането на управлението в държавната компания е правилен ход.

Независимо от правната рамка за управлението на конкретните зони обаче важно е общините да продължат по пътя на сътрудничество, където то е обосновано, и да се представят (брандират) като инвестиционни дестинации извън обхвата на конкретните индустриални терени. Затова и примерът на обединението на Сливен и Ямбол е много добра новина, тъй като за пръв път два областни центъра – а не голям център и периферия, се промотират заедно. Има и още много възможности. Било то евентуалната нова зона между Габрово и Севлиево, или например обединение между Стара Загора и Казанлък, които към момента вече работят поотделно с НКИЗ. Добра отправна точна за потенциални сътрудничества е изследването на ИПИ за икономическите центрове в България (виж тук).

Фискалната децентрализация почива на два основни принципа - „местно самоуправление” и „субсидиарност”. Тя е необходима предпоставка местните власти да имат реална способност да управляват съществена част от обществените дела на своя отговорност. Вярваме, че общите проблеми се решават най-бързо, лесно и ефективно на възможно най-ниското ниво, на което могат да бъдат решени.

Децентрализация е още по-важна в контекста на протичащата дълбока трансформация на българската икономика. В десетилетието след глобалната криза и присъединяването на страната към ЕС измеренията на промяната са най-общо две – все по-активна интеграция на бизнеса към международни вериги на добавена стойност чрез нарастване на износа и постепенно свиване на разчитащи на много ръчен труд производства с ниска производителност за сметка на разрастване на дейности с по-висока добавена стойност.

Един от индикаторите, който добре илюстрира тези процеси, е пренасочването на работната сила между икономическите отрасли. За по-малко от десетилетие заетите в строителството се стопяват почти наполовина, а в производството на облекла и обувки – с една трета. Работещите в хранителната и мебелната промишленост също постепенно намаляват, въпреки нарасналата стойност на произведената продукция. В същото време растат заетите в производството на превозни средства, лекарства, електроника и електрически съоръжения. Като цяло преработващата промишленост произвежда и изнася значително повече отпреди десет години с около 100 хиляди по-малко заети.

Структурата на износа също е много различна – утроява се делът на автоиндустрията, двойно нараства делът на електрическите съоръжения, нарастваа значението на машиностроенето, химическата и фармацевтичната промишленост,  производството на метални и пластмасови изделия. Постепенно намалява ролята на износа на горива, базови метали, текстил и облекла.

Сред водещите експортни стоки се появяват и изцяло нови за българския индустриален пейзаж продукти. Това е ефектът от много нови инвестиции „на зелена поляна“ или от възстановяване и многократно разширяване на капацитета на заводи, които допреди пет или десет години са изнасяли минимални обеми. Те включват пъстра палитра от изделия – от осветителни тела, резистори и компоненти за изграждане на електрически инсталации, през каучукови маркучи до електрически велосипеди и мотопеди. Ако разгледаме динамиката на производството на велосипеди и спортни стоки, отбелязваме ръст на оборота съответно от 3,5 и 2,5 пъти за последните осем години, и почти двойно нарастване на заетите лица. Последното, впрочем, е още едно потвърждение за протичащия процес на увеличаване на производителността на труда.

Промяната е не само в продуктовата структура на индустрията, но и в географското разположение на създаваните работни места. За периода след „дъното“ за промишлеността през 2010 г. заетите нарастват минимално, но неравномерно. София-град губи промишлени работни места, както и Бургас, Благоевград, Добрич. Същевременно се открояват новите инвестиционни центрове за експортно-ориентирани производства – Пловдив, София-област, Стара Загора, Сливен, Габрово. Относително високата безработица привлича инвеститори и в Ловеч и Враца, като очакваме последните данни да покажат същата промяна и в Плевен и Монтана. Неслучайно и част от успешните предприятия за велосипеди и спортни стоки също са разположени в Северозапада.

Въпреки бързия ръст на потреблението и активизирането на банковото кредитиране в последните години, наетите в търговията и финансовия сектор остават под нивата от 2008 г. За сметка на това постепенно се повишава заетостта в аутсорсинга на поддържащи бизнес услуги, който постепенно се превърна в ключов работодател за хора с относително високо образование и добро познание на чужди езици. Безспорен лидер по ръст на заетостта в последното десетилетие обаче е ИТ секторът. Създаването на софтуер и информационните услуги са и дейността с най-високи средни заплати в страната – вече и над максималния осигурителен праг. Тази динамика обаче се концентрира предимно в София-град - ръст от над 30 хил. работни места - и в известна степен в Пловдив и Варна. Макар през последната 1-2 години да се чуват добри новини от различни места (включително – Бургас) другите икономически центрове все още не успяват да привлекат достатъчно на брой компании в сектора на информационните технологии.

При очакваното свиване на населението в трудоспособна възраст, сериозната конкуренция за работна сила в отворения и все по-мобилен общ европейски пазар на труда и достигнатите вече рекордни коефициенти на заетост, предизвикателството е да се увеличават инвестициите в такива производства и услуги, който създават по-висока добавена стойност. Това са най-общо дейности, които създават високо ценени от глобалния потребител продукти и услуги с модерни технологии и висококвалифицирани и производителни работници. Такива работодатели могат да предложат устойчиво дългосрочно нарастване на заплащането на труда и да допринесат за общо увеличение на доходите на българските домакинства.

Описаната трансформация на цялата стопанска структура обаче е процес, включващ стотици, дори хиляди, отделни инвестиционни намерения. Започва се с избор на България като място за правене на бизнес, а после идват решенията за изграждане на завод или стартиране на услуга в конкретен български град, община и регион. Общините трябва да са особено активни в този процес, тъй като от тях зависят условията на място за потенциалните инвеститори. Именно това, наред с качеството на живот по места, трябва да бъде в центъра на дебатите по време на местните избори, а в още по-голяма степен – в следващите четири години на местно самоуправление.

Преди няколко дни със свое решение №513 от 26 август 2019 г. Министерският съвет одобри създаването на ново лечебно заведение – Многопрофилна болница за активно лечение „Св. Иван Рилски“ в град Габрово. За първи път правителството се възползва от новите си правомощия да разрешава откриването на нови лечебни заведения след поредните изменения в Закона за лечебните заведения, в сила от месец април тази година.

Какъв анализ аргументира това решение на Министерския съвет и какви изчисления е представило Министерството на здравеопазването така и не стана ясно. Формалното спазване на изискванията на чл. 37а, ал. 1 на ЗЛЗ няма да даде отговор на въпроса дали е необходимо създаването на поредното лечебно заведение в България. Той следва да бъде решен единствено на основата на оценка на реалната необходимост от предоставяне на здравни услуги с определено качество, коитоНационалната здравноосигурителна каса(в която всички внасяме здравноосигурителни вноски)може да заплати.

По данни на НСИ към края на 2018 г. в България има 346 лечебни заведения за болнична помощ с над 53 хиляди легла. По последните данни на Евростатза 2017 г.[1], сред страните от ЕСБългария разполага с най-голям брой легла за активно лечение спрямо населението. В резултат на големия брой болници и легла, хоспитализациите в страната ни са едни от най-многобройните (графика 1).

Явор Алексиев

За втори пореден път, точно в навечерието на местните избори, в общественото пространство се завърта идея за постигане на фискална децентрализация чрез увеличаване на данъка върху доходите. През 2015 г. това става след изказване на министъра на финансите Владислав Горанов, а през тази година повод за повдигане на темата е интервю на вицепремиера Томислав Дончев. Въпреки че в последствие вицепремиерът изказва принципна позиция в подкрепа на децентрализация посредством споделяне на част от събираните вече приходи, темата обезателно тръгна с фалстарт.

По този начин, както и през 2015 г., фокусът е поставен върху евентуално увеличаване на размера на данъка върху доходите на физическите лица (с до 2 процентни пункта) в полза на общините (10+2), вместо изпълнение на стратегическия ангажимент за споделяне на част от вече събираните приходи (8+2). Така за втори пореден път, в навечерието на местни избори дебатът за децентрализация се превръща в дебат за по-високи данъци – тема, която, както показахме преди месец, е табу за местните власти в подобни периоди. Никой няма интерес да обсъжда по-високи данъци, докато избирателите се отправят към урните, включително премиерът Борисов, който бързо се опита да сложи край на дебата.

Припомняме, че отказът на поредица от правителства да преследват отдавна поетия ангажимент за фискална децентрализация е ясно описан в действащата Стратегия за децентрализация 2016 – 2025 г. По отношение на изпълнението на предходната стратегия (2004-2015) там се казва: „Процесът на децентрализация бе блокиран […с] отказа на централната власт да прехвърли част от приходите от данъка върху доходите на физическите лица (ДДФЛ) като собствени приходи на общините“.

Представете си обаче колко различна би била предизборната реторика на кандидатите за кметове и общински съветници, ако вместо правото да вдигат данъци им се предлага свободно да управляват част от вече събираните такива. Това би създало предпоставки за реална политическа надпревара, базирана на идентифициране на местни проблеми и предлагането на решения за тях – далеч отвъд киченето с/оплюването на резултатите от европейски проекти, което ни очаква. Споделянето на част от постъпленията от вече събирания данък върху доходите на физическите лица с общините ще намали не само съществуващите политически зависимости, изразяващи се в непрестанните молби към Министерски съвет за отпускане на допълнителни средства за местната власт, но и зависимостта на местните власти от европейски средства. Дори чисто математически структурният ефект, който моделът „8+2“ ще постигне върху разпределението на публичните разходи между централната и местната власт ще бъде по-ясно изразен от алтернативата „10+2“. В идеалния вариант, когато общините получат правото не само на споделени приходи, но и да определят размера на ставката в определени граници, възможността им да оказват влияние върху условията за живот и правене на бизнес също ще бъде по-голяма, в сравнение с алтернативата - да натоварят допълнително данъкоплатците.

Има и друго - ако процесът на фискална децентрализация тръгне в посока „нагоре“, ще бъде създаден прецедент, който трудно ще бъде нарушен в следващи периоди. Ако централната власт си „запази“ 10-те процента върху доходите, логично е да очакваме всяка следваща стъпка в посока фискална децентрализация отново да е свързана с увеличаване на общата данъчна тежест в икономиката. Този подход: 1) ще направи всяка следваща стъпка в посока независимост на местните финанси по-трудна и обществено по-неприемлива; и 2) ще бръкне по-дълбоко в джоба на данъкоплатците, като в същото време ще доведе и до общо влошаване на външната конкурентоспособност на българската икономика.

Адриан Николов

Краят на настоящия програмен период на европейските фондове е все по-близо и с наближаването на 2020 г. ставаме свидетели на значително увеличение на отпуснатите по тях суми. Това личи ясно от годишния преглед, който ИПИ извършва, на отпуснатите средства по евро фондовете на равнище община и област. Извън чувствителните увеличения в много региони обаче подреждането на областите и общините по този показател остават почти непроменени. Същото важи и за естеството на големите проекти.

Източник: ИСУН, ИСУН 2020, НСИ, изчисления на ИПИ

Традиционно, най-много средства на човек от населението се усвояват в столицата и в област Габрово, съответно по 3129 лева 3234 лева на човек, изчислени на база на средногодишното им население през 2018 г. Относително много европейски средства се усвояват и в областите в Северозападна България, но част от обяснението за това е доста бързо намаляващото им население. Обратно, под 1000 лева на човек от населението остават европейските средства в областите Сливен, Кюстендил и Перник, но е доста вероятно до края на програмния период да надхвърлят този праг.

Най-големите проекти са в областта на инфраструктурата – например разширението на столичното метро, изграждането на пътища и водни цикли, поради естеството си, изискват много по-големи инвестиции в сравнение с останалите дейности. Това е особено изразено в столицата, където реално изплатената сума по развитието на метрото надхвърля 500 млн. лв., както и в област Благоевград, където средствата за изграждането на магистрала „Струма“ са 329 млн. лв.

На фона на малкото, но доста скъпи инфраструктурни проекти, множеството по-малки по стойност, но по-многобройни, са проектите за подобряване на градската среда, образователната инфраструктура и предоставяне на социална помощ. Последните две групи са водещи в южните области на страната, като в Кърджали най-големите по стойност проекти са именно за обновяване и реконструкция на училища и за осигуряване на топъл обяд.

Източник: ИСУН, ИСУН 2020, НСИ, изчисления на ИПИ

Несъмнено по-интересни са данните за разпределението на европейските средства на ниво община, тъй като представят в много по-големи детайли регионалните различия в използването на фондовете. Най-видими при разпределението по общини са проектите за подобряване на водоснабдяването, както и за изграждане на системи за обработване на отпадъци. Тези проекти често са споделени между няколко общини, а стойността им нахвърля в значителна степен тази на проектите, които отделните общини (особено по-малките) са в състояние да използват сами. Това се вижда най-ясно в няколкото групи общини по крайбрежието, както и в областите Плевен, Враца и Монтана.

От началото на разпределението на европейски средства в страната до средата на 2019 г., най-много европейски средства на човек от населението има в общините:

• Добрич – 5683 лева, благодарение на голям проект за подобряване на водоснабдяването на града;
• Костинброд  - 5402 лева, заради няколко проекта за енергийна ефективност;
• Созопол – 5172 лева, голяма част от тях са от предишния програмен период.

На другата крайност са общините Ковачевци (32 лева на глава от населението), която продължава да е единствената, която няма нито един проект в рамките на новия програмен период, Дулово (62 лева) и Добричка (116 лева). Към тях се прибавят и много от най-малките общини в страната, които имат само по един проект, при това за не особено значителни суми. Основната причина за това може да се търси в ограничения административен капацитет на малките общини, който не им позволява ефективно да се конкурират за европейско финансиране.

Повечето общини в страната са с под 1000 лева на човек от населението усвоени европейски фондове - в тази група попадат 161 от общо 265 общини в България. Между 1000 и 2000 лева са били използвани в други 70 общини, а с над 4000 са общо седем.

При прегледа на използването на европейски средства трябва да се има предвид, че на този етап липсват доказателства за постигането на основната им поставена цел – кохезия, както вътре в страната, така и на отделните ѝ региони към средноевропейското равнище. Освен това, те носят риска от фокусиране на местната администрация основно върху привличането им, което оставя по-малко ресурси и внимание за подобряване на бизнес средата и привличане на частни инвестиции. Последните са се доказали като по-издръжливия фактор в създаването на работни места и подобряването на стандарта на живот на местно равнище. Това противопоставяне, от своя страна, подчертава за пореден път нуждата от реформа на общинските финанси и фискална децентрализация, съчетано с административна реформа и повишаване на капацитета на местно равнище.

На пръв поглед, обявените от Министерство на образованието резултати от зрелостните изпити сочат значителен спад на средната оценка по български език и литература – от 4,24 средно миналата година, до 4,06 тази. На национално ниво това е най-значителният спад в рамките на година в историята на зрелостните изпити. Данните на областно ниво обаче рисуват доста по-различна картина, която ще разгледаме в детайли в настоящата статия.

Резултати от матурите по БЕЛ по области

Източник: МОН, данни получени от ИПИ по ЗДОИ

Както личи от картата по-горе, разлики в подреждането на областите спрямо 2018 г. почти няма – областите, които традиционно постигат добри резултати и тази година са начело, тези, които постигат по-слаби оценки отново са на опашката. София-столица продължава да постига най-добрия резултат в страната (средно 4,53, което е още по-значимо предвид че в областта има най-много явили се зрелостници), следвана от Варна, Пловдив и Смолян с много близки резултати. Разместване има при областите с най-слаби резултати – тази година най-зле се представят зрелостниците в Силистра (3,77), Кърджали (3,78), Разград и Ямбол (3,80 средно и в двете области). Повечето области се групират доста близо до Добър (4).

Източник: МОН, данни получени от ИПИ по ЗДОИ

Доста по-интересна е динамиката на областно ниво – въпреки че според представената от образователното ведомство средна оценка на национално ниво е спаднала значително спрямо предишната година, в 23 от общо 28 области се наблюдава ръст спрямо 2018 г. Няма и нито една област, в която спадът да е толкова голям, колкото на национално ниво – в рамките на годината най-голямо понижение се наблюдава в област Смолян, която е загубила 14 стотни от средната си оценка, спрямо 18 в страната като цяло. В останалите области, където се наблюдава спад той е доста по-незначителен. Това разминаване сочи, че най-вероятно и тази година има особености при изчисляването на средната за страната оценка. Със сигурност ще знаем дали това е вярно обаче чак когато бъдат публикувани отворените данни на ниво училище, включително на броя явили се зрелостници.

Гореизброените области настрана, при почти всички има значително повишаване на средния успех на зрелостния изпит по български език и литература. Това важи особено за областите, които постигат по-слаби резултати – Ямбол е подобрила постижението си с 25 стотни, Плевен – с 23, Видин и Кърджали – с по 22. Все още няма област, която да е достигнала постиженията си от края на миналото десетилетие, но това до голяма степен се обяснява с различното съдържание на изпита и значителните подобрения в контрола при провеждането му. Като цяло е прекалено рано да се говори за тенденция към чувствително подобрение в повечето области – ръст в рамките на една година може и да е следствие от особености на конкретното издание на изпита, а и резултатите на зрелостните изпити са само едно от многото измерения на постиженията на учениците.

Дял на слабите оценки по области

Източник: МОН, данни получени от ИПИ по ЗДОИ

Дялът на слабите оценки по области на зрелостния изпит през 2019 г. също не крие особени изненади. Отново най-много слаби оценки има в областите, които постигат най-ниски резултати – Кърджали (20,4%), Ямбол (18,2%), Силистра (17,7%), докато в тези, които традиционно се справят по-добре делът им е по-нисък – София-столица(2,64%), Смолян (4,18%).

По-притеснително е обстоятелството, че наред с повишаването на средните оценки през 2019 г., във всички области чувствително се увеличава и делът на слабите оценки, като в повечето той достига (анти)рекорд за цялата история на зрелостните изпити. Спрямо предишната година, най-чувствително се увеличава делът на слабите оценки в Разград (6.4 пр.п) и Шумен (6,1 пр.п), най-бавно той расте в Монтана (0,9 пр.п), Габрово и Перник (1,1 пр.п.), а в повечето области увеличението е от порядъка на 3-4 пункта. Също както при горните данни, възможно е 2019 г. да се окаже аномална спрямо общите тенденции при постиженията на учениците на зрелостните изпити. В противен случай обаче, завишеният дял на слабите оценки говори негативно за грамотността на учениците и способността им да покриват образователните минимуми.

Източник: МОН, данни получени от ИПИ по ЗДОИ

В заключение

Областните резултати от зрелостните изпити тази година очертават две противоположни тенденции. От една страна, чувствително повишаване на средните оценки в повечето области, но от друга - значителен ръст в дела на слабите оценки. С други думи учениците, които не са получили слаба оценка общо, са повишили успеваемостта си, но проблемът е, че групата на скъсаните расте. Доколкото тези тенденции са противоположни на миналогодишните, когато се наблюдава спад на слабите оценки, но и значителен спад на средните оценки, то нямаме основания да коментираме в дългосрочен план постиженията на зрелостниците. Остава неясен и подходът към изчисляване на националната средна оценка, която намалява значително на фона на ръст в почти всички области.

През последните 10 години българската икономика търпи сериозни промени. Преработващата промишленост постепенно се ориентира към производства с по-висока добавена стойност. Броят на наетите лица в традиционни сектори като производството на облекла или мебели, намалява чувствително. В същото време, производството на машини, електрически съоръжения и автомобилни компоненти расте и съответно увеличава броя на наетите в тези сектори. Най-големият ръст на наетите лица в единичен сектор обаче не е в класическата промишленост, а в сектор „Информационните и комуникационните технологии“ (ИКТ) – ръст от 31 хил. наети в периода 2009-2017 г. Към началото на 2019 г. този ръст продължава, като са добавени още около 8 хил. нови работни места в ИКТ сектора спрямо 2017 г.

Секторът заслужава внимание не просто защото е най-динамичният в българската икономика, но и поради някои други фактори. Първо, ръстът в наетите в ИКТ е почти изцяло за сметка на информационни технологии – вече близо 50 хил. са наетите конкретно в ИТсектора, спрямо под 20 хил. преди 10 години. Второ, най-високите заплати в страната са именно в ИКТ сектора – средната заплата традиционно се движи около максималния осигурителен праг. Така е и през текущата година – средна заплата надмина 3000 лв. през месец март 2019 г. Трето, това е сектор, в който новите наети са предимно млади и квалифицирани хора.

Комбинацията от тези три фактора е изключително интересна, тъй като е нова за родната икономика. За първи път у нас се формира сектор в сферата на услугите, различен от туризма, в който голям брой млади хора могат да получават висока заплата, без задължително да бъдат на мениджърска позиция. Това е важно, тъй като слаб сектор на услугите – такъв, който обслужва само местното население и не успява да предлага високи заплати, е почти гарант за демографски проблеми. Градската среда у нас е най-динамична именно в тези места, където младите могат да намерят алтернативна заетост с високо заплащане.

Именно тези съображения – демографията и градската среда, правят и регионалния поглед към развитието на ИКТ сектора важен.

Кои са областите, които печелят от ръста на наетите в информационните технологии?

Тук отговорът за съжаление е кратък. При ръст от 31 хил. на наетите в ИКТ сектора за периода 2009-2017 г., регионалната разбивка е следната – ръст от 31 000 в София-столица, 1700 в Пловдив и 1100 във Варна. Всички останали области имат или незначително увеличение или дори спад на наетите в ИКТ сектора. Тази огромна концентрация в София е поредният фактор, който дърпа столицата напред, докато в страната процесите са много по-трудни.

Всъщност, един от важните въпроси пред регионалното развитие в България е доколко подемът на ИКТ сектора ще засегне и другите големи градове в страната? Той е важен не просто от гледна точна на доходи, а и от гледна точка на градската среда и спирането на отлива на млади хора, какъвто се наблюдава дори в градове от топ 10 в страната. Положителният пример за ефекта от разпростирането на ИКТ сектора от София към други градове е може би най-видим в Пловдив.

През 2008 г. наетите в ИКТ сектора в Пловдив са 2250 души, като заплатата им е сравнително висока – около 1,4 пъти над средната за областта като цяло.. През 2017 г. обаче картината вече е друга. Наетите в ИКТ сектора в Пловдив са 4 хил. души, като заплатата им (средно 2050 лв. към 2017 г.) вече чувствително изпреварва другите сектори –2,3 пъти над средната за областта и 2,2 пъти над средната за преработващата промишленост в Пловдив. На практика, развитието на ИКТ сектора към Пловдив е довело до създаване на група от около 1 700 предимно млади хора, които са си намерили много високо платена работа в сферата на услугите. Алтернативата за голяма част от тях би била или поне двойно по-ниска заплата в друг сектор, или миграция към столицата или чужбина в търсене на високо заплащане.

Едва ли е случайно, че в същия период се променя и градската среда в Пловдив – последното, разбира се, е подкрепено и от други фактори. В другите големи градове обаче това като че ли още не се е случило. В Стара Загора например наетите в ИКТ сектора през 2017 г. са 690 души, като някакъв ръст се наблюдава едва през последните 2-3 години (в рамките на 70-80 души), а средната заплата в сектора едва изпреварва средната за областта. Някакви положителни тенденции има и във Велико Търново, където за 3 години (2015-2017 г.) има ръст от около 120 наети в ИКТ сектора и средна заплата в сектора от близо 1,6 пъти над средната за областта. Мащабите обаче все още са сравнително малки, за да говорим за осезаем ефект върху местната икономика и градска среда.

Както споменахме в началото, към 2019 г. ръстът на наетите в ИКТ сектора продължава, като новите наети след 2017 г. са в рамките на 8 хил. души. Все още няма данни какво е регионалното им разпределение и реално можем само да спекулираме. Безспорно огромната част ще са в София, най-вероятно ще се види ръст и в Пловдив и Варна. Не е ясно обаче дали други области са успели да се закачат към този ръст. Факт е, че в някои от по-малките областни градове в страната, в т.ч. в северозапада, има различни инициативи, които се опитват да развиват ИКТ сектора на местно ниво. Тепърва обаче ще видим дали те ще успеят да провокират по-сериозни процеси.