Новини

Явор Алексиев

Анализът на отворените данни на Агенция по заетостта (АЗ) в голяма степен потвърждава някои вече установени тенденции на пазара на труда. Към 9 ноември 2017 г.:

• Свободни са 13 205 работни места, разпределени в 3 716 обяви, като 86% от тях са за безсрочни трудови договори;
• Претеглена към броя на свободните работни места по различните обяви[1], средната брутна заплата за свободните работни места в страната (изчислена на база 8-часов работен ден) е 669 лв., което възлиза на 65% от средната заплата за страната (1027 лв. по последни данни от юни 2017 г.);
• На областно ниво, средната предлагана заплата варира от 515 лв. в Ямбол до 1049 лв. в Смолян, където в момента има сериозно търсене на монтажници на метални изделия и заварчици (при много добри финансови условия). Средната предлагана заплата в столицата е втората най-висока - 815 лв.

Началото на учебната година дава повод да обърнем внимание на един от важните проблеми на образователната система – отпадането от училище, който доскоро оставаше по-скоро извън фокуса на публичния дебат върху политиката в сектора. Тук ще разгледаме няколко аспекта на проблема – териториалните му особености по области и общини, разпределението му в различните степени на училищното образование и възможните причини за него.

Източник: НСИ

Данните на НСИ за отпадналите от образование по общини през учебната 2015/16 г. се отнасят само до ранното отпадане и по тази причина обхващат само учениците, напуснали училище преди осми клас. По тази причина представените в картата коефициенти на отпадане подценяват реалните измерения на феномена с малко под една трета, но въпреки това позволяват сравнение между различните части на страната.

Разпределението по общини сочи, че в повечето (общо 101) делът на отпадналите от училище е под 2%. Налице са обаче няколко „струпвания” на общини, в които размерът на проблема е значително по-голям – няколко малки общини около Видин и Враца, почти всички в област Добрич, две общини на юг от Бургас и по няколко в близост до Русе, Пловдив и Стара Загора, където отпадането надхвърля 7-8% от учениците. По-зле се представят и няколко отделни общини – Трън, Летница, Венец, Хитрино, Костинброд. Прави впечатление и обстоятелството, че в почти цяла югозападна България коефициентът на отпадане е много нисък.

Видим фактор, който предопределя дела на отпадналите от училище, е размерът на общината – големите общини и областните центрове постигат по-добри резултати от малките общини Любопитни изключения от това правило са Пазарджик, където делът на ранно отпадналите от училище е 5,6% от всички ученици и Нова Загора, където през 2016 г. той достига 7,3%. Най-добрият резултат постига община Мадан, където коефициентът на отпадане е 0,1%, а най-слабият – община Николаево, където до осми клас са отпаднали 13,9% от учениците.

Източник: НСИ

Тъй като представянето на динамиката по общини би било трудно, в горната графика тя е проследена на областно равнище. Прегледът на развитието на отпадането по общини сочи, че независимо от поеманите ангажименти и политики, насочени към неговото намаляване и елиминиране, в повечето области няма видимо подобрение. Обратно, тенденцията през последните години е или коефициентът на отпадане от училище да нараства, или да остава непроменен.

Източник: НСИ

Разпределението на отпадналите ученици между трите степени на училищното образование позволява да обособим степента на образование, в която рискът от отпадане е най-голям. През учебната 2015/16 г. най-много са напуснали училище в прогимназията, т.е. четирите години между пети и осми клас, като това отношение е вярно и за предишните години. Видно е, че прогимназиалната степен е тази, в която образователната система постига най-големия си провал да задържи учениците. Основното и гимназиалното образование от своя страна имат относително равностойно отпадане.

Причини за отпадането на учениците са различни в отделните степени на образование. Докато при първите две водещата причина е заминаването в чужбина, то в гимназиалната степен все по-важни стават „семейните причини“ и нежеланието да се посещава училище, което на практика отсъства при основното образование.

Прегледът на данните около отпадането от училището не рисува особено розова картина. Въпреки че проблемът не нараства през последните години, не може да се каже, че политиките, насочени към неговото решаване, са постигнали какъвто и да било успех.

Петър Ганев

В Стара Загора вече се работи по обособяването на Индустриална зона „Загоре“ (виж тук). Последното не е изненада, тъй като се коментира усилено през последната година. Безспорно тази стъпка е провокирана от положителното развитие на Пловдив, което в не малка степен е резултат от позиционирането на Тракия икономическа зона като водеща инвестиционна дестинация у нас. Последното е особено важно – работата по обособяването на една индустриална зона следва винаги да се разглежда като създаване на подходящи условия и позициониране на едно населено място като инвестиционна дестинация.

Добрият опит на Пловдив в развитието на Тракия икономическа зона създаде очаквания както за нейното разширяване, така и за репликирането на този модел в други региони. От гледна точка на разширяването например, Тракия икономическа зона вече привлече към себе си общините Хасково и Димитровград (виж тук). Наскоро, в презентация в община Хасково (виж тук), отговорихме на въпроса защо това е логично да се случи – Хасково трудно може да се позиционира като самостоятелен център (инвестиционна дестинация), но може сравнително лестно да влезе в портфолиото на Тракия икономическа зона и да приема определени инвестиции, които отговарят на профила на работната сила.

Първият мащабен опит за репликиране на модела на Пловдив, по всичко личи, ще се случи в Стара Загора. Социално-икономическият профил на Стара Загора на практика налага решението тя да се обособи като отделна инвестиционна дестинация, а не просто да се „прикачи” към Тракия икономическа зона. Двете, разбира се, могат да имат много допирни точни и взаимно да се усилват, но като две отделни зони с различен профил. Нека видим как изглеждат и биха изглеждали тези зони, като представим най-общо инвестиционните дестинации Пловдив и Стара Загора.

Работата ни по открояване и анализиране на икономическите центрове в България ни позволява да обособим двете зони, представяйки съответния център за зоната и неговата периферия. Под периферия разбираме общините, от който всекидневно пътуват по над 10% от работещите към центъра.

Зона Пловдив е съставена от естествения център община Пловдив и периферия от общините Асеновград, Калояново, Кричим, Куклен, Марица, Перущица, Пловдив, Раковски, Родопи, Садово, Съединение и Стамболийски. Всяка една от тези общини изпраща всекидневно над 10% от работещите към община Пловдив.

Зона Стара Загора е малко по-сложна за обособяване. Причината е, че в тази зона има няколко центъра и по-малко периферни общини. Цнетровете тук са общините Стара Загора, Казанлък, Раднево и Гълъбово, а периферия са общините Опан, Мъглиж, Павел баня и Нова Загора. Интересно е, че Нова Загора влиза (заради всекидневна трудова миграция към община Раднево) в тази широка зона, въпреки че е част от друга област (Сливен).

Карта: Зона „Пловдив“ и Зона „Стара Загора“

Източник: ИПИ

*В тази карта общините Хасково и Димитровград не са включени към Зона „Пловдив“

Макар на картата да изглежда, че зоната на Стара Загора е сходна по големина, то социално-икономическите показатели показват, че тази на Пловдив е почти двойно по-голяма. Населението в така обособената зона Пловдив е 568 хил. души (от които 343 хил. в община Пловдив), докато това в широката зона Стара Загора е 322 хил. души (от които 158 хил. в община Стара Загора).

Таблица: Сравнение на Зона „Пловдив“ и Зона „Стара Загора“

Източник: ИПИ

*В тази таблица общините Хасково и Димитровград не са включени към Зона „Пловдив“

Разликата в произведената продукция също отговаря на мащаба – 13,1 млрд. лв. в зона Пловдив и 7,1 млрд. лв. в зона Стара Загора, като последната е сравнително равномерно разпределена в четирите центъра на зоната (общините Стара Загора, Казанлък, Раднево и Гълъбово). Натрупаните преки чуждестранни инвестиции са 1,4 млрд. лв. в зона Пловдив и 1,1 млрд. лв. в зона Стара Загора. Относително по-малката разлика при чуждите инвестиции в сравнение с мащабите на производството се дължи на натрупания чуждестранен капитал в Гълъбово (756 млн. лв. от въпросните 1,1 млрд. лв.). Разходите за ДМА, които отчитат и местните инвестиции и се влияят до голяма степен от усвоените европейски средства, разкриват разлика, подобна на тази при произведената продукция – 1,6 млрд. лв. в зона Пловдив спрямо 840 млн. лв. в зона Стара Загора.

Сериозна разлика между двете зони е по-голямата заетост в добивната промишленост в зона Стара Загора – тук тежат над 5,5 хил. заети в добивната промишленост в община Раднево. Наетите в промишлеността са 61 хил. души в зона Пловдив (34 хил. в община Пловдив) и 32 хил. в зона Стара Загора (13,5 в Стара Загора). По отношение на информационните технологии разликите са по-големи – 3 200 наети в зона Пловдив спрямо 650 в зона Стара Загора.

Зона Стара Загора не отстъпва по заплати на зона Пловдив. Дори напротив, ако се отчетат и значително по-високите заплати в общините Гълъбово и Раднево, средната заплата в зона Стара Загора (786 лв. на месец) изпреварва тази в зона Пловдив (771 лв. на месец). Това също следва да се отчете при позиционирането на Стара Загора като инвестиционна дестинация, която на моменти може да се конкурира с Пловдив за привличането на един или друг чуждестранен инвеститор.

Основните изводи от така направения преглед са следните:

• Стара Загора може да репликира модела на Пловдив и има условия да наложи Индустриална зона „Загоре“ като една от основните инвестиционни дестинации в страната. За целта обаче трябва да се мисли извън рамките на община Стара Загора и да се работи и с другите центрове на широката икономическа зона около Стара Загора – Казанлък, Раднево и Гълъбово;
• Икономическият мащаб на зона Стара Загора е около 50-60% от този на зона Пловдив като произведена продукция, разходи за ДМА и наети в промишлеността. Това обаче е повече ориентир за мащаба на зоната, отколкото някаква пречка за нейното развитие. Зона Стара Загора е достатъчно голяма за да поеме големи инвестиции, а това е единственото важно условие;
• Зона Стара Загора е сравнително равномерно развита между четирите основни центъра, като специфичният профил на общините Раднево и Гълъбово следва да се отчита. Натрупаните чуждестранни инвестиции в Гълъбово са добър пример при промотирането на зоната;
• Зона Стара Загора има неизползван потенциал да се развие и в сферата на информационните технологии и аутсорсинга по примера на Пловдив, което е важно за задържането на високо квалифицирани млади хора в областта.

Всичко казано дотук само щрихира основните характеристики на двете зони. В идните месеци ИПИ ще представи задълбочено изследване на всички икономически зони в страната.

Явор Алексиев

България е страната в ЕС, в която се наблюдава най-голяма разлика в заетостта между гъсто населените и слабо населените места. Данните на Евростат от ежегодното изследване EU-SILC показват, че през 2016 г. заето е 57,4% от населението в слабо населените места (в общия случай това са селата и малките градове) и 73,7% от това в гъсто населените места (по-големите градове). Тази разлика от над 16 процентни пункта е на практика без аналог в ЕС, като причината за нея е най-вече ниската заетост в селата.

В същото време сравнението със средните данни за ЕС в периода 2007-2016 г. показва, че с изключение на кратък период между 2011 и 2012 г. заетостта в гъсто населените места у нас е по-висока от средната за ЕС. Именно там се вижда и най-ясно възстановяването на трудовия пазар, като предкризисните нива на заетост са почти достигнати. Заетостта в гъсто населените места в България е по-висока от тази в страни като Франция, Италия, Австрия, Испания и Полша. В слабо населените места подобрение на ситуацията се вижда едва през последните две години, но разликата с рекордната заетост от 2008 г. остава близо 10 процентни пункта.

От графиките по-горе, както и от приложените карти прави впечатление, че в много страни от ЕС зависимостта "по-гъсто населено място - по-висока заетост" далеч не е валидна. Средните стойности за Съюза всъщност показват, че разлика между заетостта в населените места (в зависимост от гъстотата на населението им) почти няма. Нещо повече - в страни като Австрия, Белгия, Гърция, Франция, Германия и Холандия се наблюдава по-висока заетост в малките населени места, отколкото в градовете.

Причините за това могат да бъдат различни. Безспорно важна е ролята на селското стопанство. Там, където то формира по-висок дял от местната икономика и се характеризира с по-висока трудоемкост, слабо населените места са с по-висока заетост (Полша е добър пример в това отношение). Друг фактор е склонността на местното население да пътува до работно място (и съответно отдалечеността на това работна място), която най-ясно се вижда в интензивността на ежедневната трудова миграция. В много европейски страни хората предпочитат да живеят извън големите градове, макар всъщност да пътуват всеки ден и да работят в тях. Важни са още инфраструктурната свързаност и цялостната социална среда в малките населени места – особености, които могат да предотвратят или насърчат трайна емиграция. Що се отнася до България, всички тези фактори най-вероятно играят роля за наблюдаваната разлика в заетостта в различните по големина населени места. Селското стопанство е с относително нисък дял в икономиката, мобилността на населението в големи части от страната е ниска, а по отношение на инфраструктурната свързаност и социалната среда на малките населени места има много какво да се желае.

Задълбочават ли се разликите в доходите между областите в България – на този въпрос търсят отговор Институтът за пазарна икономика (ИПИ) и българската геоинформационна компания Мапекс. ИПИ и Мапекс наскоро стартираха проект за съвместен геоинформационен анализ на икономически данни.

„През последните години ИПИ натрупа значително знание за развитието на районите, областите и общините в България благодарение на проекта си „Регионални профили: показатели за развитие”. Важно за нас е да представяме резултатите в разбираем вид и смятаме, че Мапекс ще ни помогнат в тази посока.“, отбелязва Десислава Николова, главен икономист на ИПИ.

„Проектът с ИПИ е интересен за Мапекс, защото от една страна можем да демонстрираме пълните си възможности по отношение на географски и информационни технологии, а в същото време да покажем огромните възможности на ГИС технологиите за анализ на големи и сложни масиви от данни за по-качествено управление.“, посочва Александър Лазаров, изпълнителен директор на Мапекс.

Ниво на доходите през 2016 г.

Като първа стъпка от проекта за анализ на доходите в България, Мапекс създаде специален вид карти, които показват средния годишен доход на лице от домакинството чрез промяна на географската „значимост“ на съответните области. Приложеният геоинформационен похват позволява по-интуитивно визуализиране на данните и проследяване на тенденции в тях.

Стойността на използваните променливи (средногодишен доход на лице от домакинството, брой на населението и големина на територията) води до „преначертаване” на картата на България, показвайки ролята на областите като генератори на благосъстояние.

• Разпределението на доходите през 2016 г. показва ясно покачващата се роля на столицата като областта, където се генерират най-голяма част от доходите в българската икономика. Ефект от тази концентрация на доходи се вижда и в област Перник, вероятно поради интензивната ежедневна трудова миграция на работещи от Перник към София.
• Други области като Варна, Русе, Плевен, Стара Загора и Пловдив успяват в известна степен да съхранят своята форма и мащаб, макар доходите в тях да остават далеч от нивата в София.
• Тежестта на редица области от Северна България (Видин, Монтана, Ловеч, Силистра, Разград и Търговище), както и на Пазарджик, Кърджали и Сливен в южната част на страната, е далеч по-малка от гледна точка на приноса им в общите доходи на домакинствата в страната.

- връзка към изображението -

Динамика на доходите в периода 2001-2016 г.

В периода 2001-2016 г. средногодишният доход на лице от домакинството в страната се увеличава средно с 240 лв. годишно или с 20 лв. месечно, достигайки 5 167 лв. След известно колебание в годините на кризата, делът на доходите от работна заплата нараства чувствително. Това означава, че значителна част от доходите на българските домакинства в някои области се формират на първо място от работна заплата и едва след това от други приходоизточници като пенсии и социални помощи.

През 2016 г. най-високи са доходите в столицата – 7349 лв./човек годишно, а най-ниски – във Видин, Кърджали, Сливен, Силистра и Търговище (под 4 хил. лв./човек годишно). Разликата между областта с най-високи средногодишни доходи и тази с най-ниски такива се увеличава от 1,8 пъти през 2000 г. до 2,1 пъти през 2016 г. Най-висока е била тя през 2013 г., когато е 2,5 пъти, най-вече в резултат на сериозната криза на пазара на труда в много от областите на страната за сметка на относителна стабилност в столицата. Бързото нарастване на доходите в столицата започва едва след 2005 г., като преди това (в периода 2001-2005 г.) те се движат около средните за страната. Като цяло за периода 2001-2016 г. най-висок растеж на доходите се наблюдава именно в столицата – 4,4 пъти, следвана от Стара Загора - 4 пъти.

Относителен спад на доходите пък се вижда в смесените области, както и в Северозападна България. Съпоставката между доходите на човек от домакинството, местното население и територията показва, че приносът на тези области към общия доход на населението става все по-ограничен. Това се дължи както на тяхното намаляващо население, така и на сравнително неблагоприятната структура на доходите на домакинствата и тежкото състояние на пазара на труда. Все още е видимо изоставането в други области като Пловдив и Бургас. Там, обаче, повишената инвестиционна активност и възстановяването на трудовите пазари дават надежда за покачване на благосъстоянието на домакинствата в следващите години.

- връзка към изображението -

Предвид наблюдаваното покачване на тежестта на доходите от работна заплата в общите доходи през последните години, можем да очакваме разликата между най-богатите и някои от най-бедните области да продължи да се задълбочава. Причината е, че доходите от пенсии не могат да поддържат същия темп на растеж, какъвто виждаме в трудовите доходи. Това важи с особена сила за области със застаряващо население и недостатъчно добре развит пазар на труда като Видин и Кюстендил. Това са и областите, в които пенсиите формират най-висок относителен дял от общия доход на домакинствата – съответно 48% във Видин и 41% в Кюстендил.

Като следващ етап на проекта, Мапекс ще създаде интернет инструмент за интерактивно проследяване на структурата на доходите в различните части на страната през годините. Състоянието на доходите през 2001 г. може да видите тук.

За ИПИ | www.ime.bg

Институтът за пазарна икономика е неправителствена организация, създадена на 15 март 1993 г. Мисията на ИПИ е да развива и защитава пазарните подходи за преодоляване на предизвикателствата, пред които гражданите на България и в региона се изправят.

ИПИ предоставя независима оценка и анализ на политиката на правителството, както и служи като трибуна за обмяна на възгледи и мнения на икономисти и наблюдатели по различни въпроси.

За Мапекс АД | www.mapex.bg

Мапекс АД е водеща българска геоинформационна компания, предоставяща геодезически услуги и ГИС решения за частния и публичния сектори. Иновативните технологични решения и геоинформационни технологии на Мапекс дават възможност за ефективно управление на геоинформация и активи от всякакъв вид организации в публичния и частния сектор и за тяхното успешно бизнес развитие.

Компанията предлага пълна гама от услуги свързани с геодезия и кадастър като геодезическо измерване, GPS измерване, трасиране, проектиране, контрол на строителни работи или разработка на кадастрални карти и регистри, както и готови софтуерни и ГИС технологии. Сред тях е и географска информационна система ТОБЕЛ, създадена от Мапекс.

За контакти

Явор Алексиев

Състоянието на общинските бюджети и отказът на централната власт от фискална децентрализация поставят все повече местни власти в ситуация, в която повишаването на данъци изглежда къде изкушаващо, къде наложително. Изчисленията на ИПИ, базирани на информация, получена от самите общини, показват че все повече от тях прибягват към повишаване на ключови данъци.

В периода 2012-2017 г. ИПИ проведе 6 отделни годишни изследвания на нивата на местните данъци и такси като част от проекта „Регионални профили: показатели за развитие”. През пролетта на всяка година изпращаме заявления по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) до всички общини в страната. В обхвата на изследването влизат водещи местни данъци[1] като:

• данък върху недвижимите имоти - нежилищни имоти на юридически лица (‰)
• данък върху превозните средства и леките автомобили – с мощност от 74 kW до 110 kW (лв./kW)
• годишен патентен данък за търговия на дребно до 100 кв.м. търговска площ – при най-добро местонахождение на обекта (лв./кв.м.)
• данък за прехвърляне на собственост (‰)

Резултатите от последното проведено проучване са недвусмислени: местните данъци продължават да нарастват, като случаите на регистрирано от нас[2] увеличение през 2017 г. са 62, а намаленията - едва 8. Общо за периода 2013-2016 г. сме регистрирали 210 случаи на увеличения и 50 случаи на намаления на тези четири данъка. Най-вероятно действителните промени (и в двете посоки) са повече от уловените от нас, но достъпна официална информация за това липсва, а тенденцията в данните, които имаме, е достатъчно ясна, за да не бъде поставяна под съмнение. Събраните от нас данни покриват над 80% от общините и дават достатъчно добра представа за промените в основни данъци и такси на местно ниво.

Случаи на увеличаване или намаляване на избрани местни данъци (2013-2017)

Източник: ИПИ на база заявления по ЗДОИ до общините

Брой промени в нивото на местните данъци и такси през годините (2013-2017)

Източник: ИПИ на база заявления по ЗДОИ до общините

Вижда се, че:

• Точно половината случаи на идентифицирани от нас случаи на намаляване на някои от разглежданите данъци са в периода 2013-2014 г.
• Близо 60% от случаите на идентифицирани от нас случаи на повишаване на разглежданите данъци са в периода 2016-2017 г.
• За всеки случай на намаление на един от четирите местни данъка в периода 2013-2016 г. сме станали свидетели на 4 увеличения.

Защо изведнъж всички общини вдигат данъците?

Основната част от увеличенията се налагат поради финансовата немощ на българските общини вследствие на отказа на централната власт да предприеме реални стъпки в посока финансова децентрализация. През 2016 г. приходите на местните власти като съотношение към БВП у нас достигат едва 7% при средно 15,6% за ЕС.

Необходимостта от осигуряване на съфинансиране на европейски проекти и важността на последните като източник на капиталови разходи доведоха до теглене на заеми и трупане на дългове. Префинансирането и съфинансирането по европейски програми се яви като допълнително бреме за общините наред с поредни години на дефицити и пословично ниска събираемост на данъци от по принцип лесно прогнозируеми и проследими източници на собствени средства. Общините имат ограничена възможност за привличането на допълнителни средства, а последното е необходимо, дори да е единствено заради наложения от МФ механизъм за оздравяване на закъсали общини.

Самият факт, че болшинството от промените са в посока “нагоре”, показва ясно, че цялото упражнение е следствие от инертни опити за пълнене на бюджетни дупки и няма нищо общо с концепции като “данъчна конкуренция” или “данъчна политика”. Увеличенията на нивата на местните имуществени данъци може да има някаква бюджетно-управленска логика, когато става дума за общини с динамични пазари на недвижими имоти. Като се погледне разпределението на тези увеличения по общини последните години, се вижда, че това е изключително рядко срещано. В много случаи данъчните ставки в подобни общини отдавна са по-високи от средните, т.е. промяната е извършена в предишни периоди.

Преотстъпването на част или всички постъпления от данък общ доход обратно към общините на принципа “парите следват личната карта” е най-простият и лесно приложим модел за истинска промяна във финансовата самостоятелност на местните власти. Нещо повече - на общините може да се даде свобода да определят размера на този данък самостоятелно, но в рамките на съществуващата горна граница от 10%. Последният сериозен дебат по темата беше през есента на 2015 г. (малко преди местните избори), когато беше лансирано предложение общините да могат да начисляват до 2 процентни пункта върху установените вече 10% данък общ доход. Резултатът, очаквано и за радост на данъкоплатците, бяха поредица клетви от настоящи и потенциални кметове, че няма да се възползват от подобна възможност. Така темата за прехвърляне на подоходния данък към общините беше затворена. И с основание - управляващите на практика предложиха финансовата децентрализация да се постигне чрез повишаване на данъчното  бреме, вместо чрез разпределение на вече наложените данъци.

Пътят, по който сме поели в момента, води до увеличаване на данъчната тежест върху местния бизнес и гражданите и оттук - върху икономиката като цяло. Това е бавен и неефективен метод за повишаване на финансовата самостоятелност и устойчивост на общините, който трудно ще доведе дори до чисто счетоводна “децентрализация”, измерена като процент на общинските приходи от консолидираната фискална програма. Причината е, че ръстът на приходите в централния бюджет почти със сигурност ще изпревари този на собствените приходи на общините, ако последните въобще нараснат като резултат от повишаването на местните данъци.

Дебатът за реална децентрализация и прехвърляне на част от приходите от преките данъци обратно към общините може да не е особено актуална тема, но действията на местните власти показват, че е реален проблем. При наличие на политическа воля тази промяна може да стане още от 2018 г., макар аргументът за нейното въвеждане след окрупняването на общините и ново териториално-административно деление да е валиден.

Зорница Славова

Към 30 юни 2017 г. реално изплатените средства по оперативните програми на територията на българските общини достигат 8 769 197 329 лв. или 1 230 лв. на човек от населението.

Данните по области показват, че най-много средства усвояват най-големите области – столицата (3 249 млн. лв.), Пловдив (663 млн. лв.), Бургас (563 млн. лв.), Варна (399 млн. лв.), Стара Загора (332 млн. лв.). Най-малко пък са средствата в областите Перник (55 млн. лв.), Търговище (75 млн. лв.), Смолян (84 млн. лв.), Кюстендил (85 млн. лв.), Видин (94 млн. лв.).

При съотнасяне на усвоените суми към населението столицата отново е начело с 2 455 лв. на човек, следвана от Габрово с 2 365 лв. и Бургас с 1 364 лева.

Данните по общини показват, че сред 265-те български общини най-много средства спрямо местното население са усвоени в община Рила – над 6 000 на човек от населението. Най-малко пък са разплатени в община Ковацевци – под 30 лв. на човек от населението. Десет са общините с усвоени под 100 лв. на човек, а в 13 общини средствата надхвърлят 3 000 лв.

ВАЖНО: Данните са актуализирани на 11 юли 2017 г. поради допускане на техническа грешка при публикуването на първоначалната таблица. Екипът на ИПИ поднася своите извинения.

Подобно противопоставяне нерядко е за сметка на дългосрочното развитие на отделните общини. ИПИ вече доказа (тук), че няма статистическа значима връзка между подобряването на благосъстоянието в областите, от една страна, и усвоените от тях евросредства, от друга. Т.е. дори и повечето области стабилно да се приближават към средноевропейските нива на реални доходи, не може да се твърди, че европейските фондове стоят зад този процес. В същото време разликите в благосъстоянието между областите в страната се задълбочават. Това е така, защото темповете на подобряване на благосъстоянието са много различни и докато някои области кретат, други (като София, Варна и Стара Загора) буквално летят. Може дори да се спекулира, че евросредствата спомагат за задълбочаването на тези разлики, защото някои от най-силните икономически области усвояват и най-много средства.Най-големите проекти, финансирани по оперативните програми до момента, са за метрото в София, отсечки от магистрали и пътища, както и пречиствателни станции в различни точки на страната. В същото време хиляди проекти на общинската администрация се фокусират в правенето на градинки, облагородяване на общински обекти, козметични ремонти на сгради и съоръжения. Проблемът обикновено е, че при ограничен административен капацитет и преследване на краткосрочни цели (до следващите местни избори), общините често се налага да избират дали да кандидатстват за европейски проект или да търсят реални инвестиции. Търсенето на инвеститори е дългосрочен и трудоемък процес с неясен шанс за успех, но пък води до реално развитие на местната икономика. Нерядко е свързан и с разходи за общината (изграждане на инфраструктура, например), без да носи особени приходи в общинския бюджет поради продължаващата липса на фискална децентрализация. В същото време изпълнението на европейски проекти води директно до бърз и видим за гражданите (избирателите) резултат - хубава градинка, например – и дава възможност за допълнителните възнаграждения на общинските служители.