Новини

В хода на сътрудничеството между Института за пазарна икономика и Столичната общинска агенция за приватизация и инвестиции, ИПИ изготви анализ на динамиката на пазара на труда в София през последните пет години с прогноза за следващите пет. Представяме кратко резюме на анализа, а пълният му текст е достъпен на уебсайта на СОАПИ.

София е шампионът по развитие на трудовия пазар последните пет години – столицата беше сред най-бързо възстановилите се след икономическата криза общини, и продължава да създава много нова заетост дори и на фона на забавянето в много части на страната. В това представяне разглеждаме едновременно отделните индикатори, включени в по-широкия анализ, както и прогнозите за бъдещото им развитие.

Във фокуса на анализа, очаквано, е заетостта в столицата и нейните различни измерения, като се разглеждат данни за тримесечната динамика.

В различните тримесечия на 2018 г. заетостта в София се приближава до максималните си възможни стойности, надхвърляйки 75% в някои от тях. По тази причина, дори и оптимистичната прогноза  за развитието на заетостта (Графика 1) не предполага общия брой на заетите в столицата да надхвърли 750 хиляди души, а песимистичният, основан на икономически проблеми следващите години прогнозира чувствително свиване, почти до следкризисните нива.

Графика 1: Сценарии за динамиката на заетите в София, 2013-2023 г.

Източник: НСИ, прогноза на ИПИ

Интересна е образователната структура на заетите в София, тъй като за разлика от повечето области, където преобладават заетите със средно образование, от 2014 г. насам в столицата висшистите са мнозинство. През 2017/18 г. пък се наблюдава ръст дори и в групата на заетите с основно и по-ниско образование, което донякъде може да се обясни с изчерпването на по-квалифицираните кадри, което притискана бизнеса адаптира критериите си за наемане. Допълнителен фактор е иръстът на строителството след 2015 г.  - един от секторите, които  традиционно наемат висок дял хора с по-ниско образование.

Възрастовата структура на заетите в столицата също се променя –в периода между 2013 и 2018 г. основният ръст на заетостта е съсредоточен във възрастовите групи между 50-54 и 60-64 години, по-малко при 25-29 и 35-39 годишните. Прогнозата на ИПИ (графика 2) сочи значителен ръст на заетите сред най-възрастните, а спад само при най-младите.

Графика 2: Възрастовата структура на заетите в София в оптимистичен сценарий, II и IV тримесечие на 2013 и 2023 г. (прогноза), хиляди души

Източник: НСИ, прогноза на ИПИ

В структурата на заетостта по икономически дейности само търговията и здравеопазването губят заети в София през последните години, но въпреки това търговският сектор остава с най-много заети – почти 140 хиляди души към края на 2018 г. На второ място обаче са информационните и комуникационните технологии, а те, заедно с аутсорсинга на бизнес процеси и услуги добавят най-много нови работни места последните години. По-чувствителен ръст се наблюдава и при някои от по-малките дейности – финансовите и застрахователни, както и при операциите с недвижими имоти. Прогнозата не предполага значително изменение на профила на заетите през следващите няколко години (графика 3), но чувствително увеличение на броя на заетите както в ИКТ и в аутсорсинга и индустрията.

 Графика 3: Прогноза за отрасловата структура на заетите в София, 2013 - 2023 г., хиляди души

Източник: НСИ, изчисления на ИПИ

София е неизменно областта с най-високите възнаграждения. Наблюдават се обаче значителни различия в заплащането между отделните икономически дейности.Няколко дейности водят чувствително пред останалите – ИКТ, държавното управление и аутсорсинга,  а дори през 2018 г. земеделието, хотелите и ресторантите не са достигнали средно брутно месечно възнаграждение от 1000 лева,в известна степен и вследствие от все още значителния сив сектор. Според прогнозата на ИПИ,  (Графика 4) до края на 2023 г. средната заплата в столицата ще достигне много било до 2 хиляди лева, и почти два пъти по толкова за водещия сектор. Двата отрасла, в които се отчитат експортно-ориентираните аутсорсинг компании пък ще задмине държавното управление, а единствено в туризма заплатите ще останат под 1000 лева.

 Графика 4. Прогноза за динамиката (лява скала) и стойността (дясна скала) на заплатите в София, 2013 - 2023 г., брутно лева месечно

Източник: НСИ, изчисления на ИПИ

Постепенното изчерпване на свободния трудов ресурс в столицата личи доста ясно от динамиката и състоянието на безработицата. Към края на 2018 г., броят на безработните лица е намалял до едва 13 хиляди, а безработни висшисти почти няма. Изменение има и във възрастовата структура на безработните, като делът на лицата под 44 години намалява. Ако столицата ще разширява значително заетостта си в близко бъдеще, то няма да е за сметка на настоящите безработни, а чрез привличане на работници от други области или активиране на хора, които в момента са извън работната сила.

Анализът на работната сила на София взема предвид и измененията на структурата на образованието в града. Въпреки че дори и през 2018 г. „Бизнес и администрация“ остава най-широко застъпеното направление (Графика 5), все по-голям интерес има към информатиката и техническите специалности, което от своя страна означава, че студентите постепенно се адаптират към условията на пазара на труда. Увеличава се интересът и към професионалното училищно образование в областта на високите технологии.

 Графика 5: Разпределение на завършилите през 2018 г. студенти по области на образованието в София

Източник: НСИ

Въпреки негативните демографски тенденции и застаряването на населението, прегледът на настоящата и очакваната динамика на трудовия пазар на София дават поводи за умерен оптимизъм. Липсата на квалифицирани свободни кадри, както и несъответствията в уменията остават сред важните предизвикателства, които трябва да бъдат преодолени, но изглежда че столичната икономика се адаптира към новите условия относително успешно, като същевременно успява да поддържа значителен ръст на доходите и стандарта на живот на наетите лица.

През последната седмица бяха публикувани данните по области за 2018 г. от годишната статистика на заетостта и разходите за труд. Тази статистика е особено интересна, тъй като тя идва от отчетите на компаниите и съответно е изчерпателна, за разлика от наблюдението на работната сила например, което е извадково проучване. Общата картина за 2018 г. е известна – наетите лица съвсем леко се увеличават и вече са около 2 320 хил. души, а средната заплата в страната нараства с над 10%. През 2018 г. средното възнаграждение у нас варира от 752 лв. в област Благоевград до 1 586 лв. в столицата София. Разбивката по сектори и по области обаче е достъпна едва сега и е особено интересна.

Важен фокус е преработващата промишлеността, в която традиционно са над 1/5 от наетите в страната. Това е сектор, в който,след големия спад през 2008-2010 г. (от 600 на 500 хил. наети лица), на пръв поглед няма големи промени – от 2010 г. насам наетите лица са сравнително постоянен брой, като за 2017 и 2018 г. все пак достигнаха 520 хил. Голямата промяна обаче е вътре в самата промишленост – наблюдава постоянен спад на наетите в традиционни сектори, като производството на облекла и мебели (добавената стойност в тези сектори е 6-8 хил. евро на нает), за сметка на ръст в производството на електрически съоръжения, машини и оборудване, компютърна техника, автомобили и превозни средства (добавена стойност от 15-20 хил. евро на нает). Именно затова през последните 7-8 години говорим за трансформация на промишлеността, а не толкова за ръст от гледна точка на броя наети лица.

Областната разбивка в промишлеността показва къде динамиката е по-ясно изразена. Макар през 2018 г. в промишлеността да работят почти 100 хил. по-малко спрямо 2008 г., някои области не само не са изгубили, но дори са спечелили наети лица.В област София, Пловдив, Смолян и Ямбол през 2018 г. има повече наети в промишлеността спрямо 2008 г., в Търговище и Кърджали са на практика без промяна спрямо 2008 г. Докато Пловдив беше лидер по трупане на нови наети в промишлеността през 2016 и 2017 г., през 2018 г. на преден план излизат София-столица и заобикалящите я индустриални зони на територията на област София, както и областите Пазарджик и Хасково. Лидер за 2018 г. е именно Хасково с ръст от 7% (+1 000 наети) само за една година. За пръв път Южен централен район измества от първото място Югозападния по общ брой наети в промишлеността.

По отношение на заплатите, добрата новина е, че вече в почти всички области заплатите в преработващата промишленост изпреварват средната за областта. През 2013 г. например – годината след която промишлеността започва леко да увеличава броя на наетите лица, в повече от половината области, в т.ч. всички в Южен централен район, средната заплата в промишлеността изостава (с 10-15%) от средната за областта. През 2018 г. в над 20 области, в т.ч. всички в Южен централен район, заплатите в преработващата промишленост изпреварват средната за областта. Видимо трансформацията на родната промишленост към сектори с по-висока добавена стойност вече води и до по-високо заплащане. Логично е този процес да продължи и постепенно квалифицираният труд в завода да печели повече спрямо много от другите алтернативи – било то сезонна работа в чужбина или на морето, селскостопански труд и т.н.

Нека сега погледнем към най-динамичния сектор – информационни и комуникационни технологии (ИКТ), през 2018 г. той създава най-много работни места (+4593 наети), а заплатите са 2,7 пъти по-високи от тези в преработващата промишленост. Към това можем да прибавим и сектора на професионалните дейности (+2083 наети), където попада аутсорсингът и заплатите са 1,6 пъти над тези в преработващата промишленост. В тези сектори обаче София-столица е абсолютен лидер – ръстът на наетите в ИКТ сектора в столицата за 2018 г. е 3929 души, на следващо място е Пловдив с ръст от 400 души и Варна с 261 души. Всички други имат пренебрежим ръст или дори спад.

Общо наетите в ИКТ сектора през 2018 г. в тези три водещи области се разделят така: София – 79 050 наети, Пловдив – 4409 наети и Варна – 3796 души. Следващите области по тежест в ИКТ сектора са Бургас (1230 наети), Русе (890 наети), Велико Търново (830 наети) и Стара Загора (695 наети) не регистрират осезаем ръст на наетите през 2018 г. В тези градове има изпреварващ ръст на заплатите в ИКТ сектора, което показва положителна динамика, но все още липсва отчетливият ръст в наетите, който например се наблюдава в Пловдив в последните 4-5 години.

Общата картина в тези два сектора е, че преработващата промишленост има по-ясно изразен регионален характер, като Южен централен район дърпа напред – първо с Пловдив и Смолян, а през последната година с добри данни за Пазарджик и Хасково. София и индустриалните зони около столицата също показват много добра динамика през 2018 г. В ИКТ сектора столицата продължава да е абсолютен лидер, което дърпа и заплатите нагоре. Единствено Варна и Пловдив успяват за поредна година да имат осезаем ръст в наетите в информационните технологии и това дава своя ефект върху заплатите. Вторичните центрове– като Бургас, Русе и Велико Търново все още не успяват да се закачат отчетливо за динамиката на ИКТ сектора. Потенциалът обаче го има – подкрепен и от различни новини през текущата 2019 г., така че би било напълно очаквано да видим раздвижване в най-кратки рокове.

Преди 10 дни ИПИ публикува своя Алтернативен бюджет за 2019 г. В рамките на представянето ясно заявихме, че ни очаква вълна от повишения на местните данъци, което се превърна и в основен акцент от събитието за много медии (виж тук и тук). Към днешна дата идеите за увеличение на местните данъци вече са факт, като най-големите общини – София и Пловдив, също се включиха в надпреварата (виж обобщение тук). Безспорно най-големият фокус попада върху Столична община, тъй като увеличението е първо от поне 10 години (виж данните за данъците тук) и обичайно медийното внимание се фокусира върху столицата. 

Защо сега се покачват местните данъци?

Традиционно у нас местните данъци следват плътно политическия цикъл. Данъци се вдигат в първата и втората година от мандата, след което идва затишие до провеждането на местните избори (виж историята на местните данъци тук). Местните налози имат специфичен характер – не са автоматични отчисления (като при подоходния данък или ДДС например), а реално се вадят пари от джоба и се плаща в общината, което ги прави изключително непопулярни. През 2017 и 2018 г. например бяха вдигнати осигурителните вноски за пенсия с по 1 процентен пункт, което на годишна база изземва повече от всяко повишение в местните налози, но реакция почти нямаше. При общините е по-сложно – всяко повишение води до силно негативна реакция, което означава, че никой не би го направил точно преди изборите.

Прегледът на ИПИ на данъчната политика на местно ниво през годините показва, че в години след избори се наблюдават по 60-70 примера за повишения на данъци на местно ниво. Най-вероятно подобна ще е картината и сега – през 2020 и 2021 г. поне половината общини ще предприемат някакви стъпки за увеличение на местните налози. Забележете, че в тази сметка изключваме такса смет, която също ще върви нагоре. Тази вълна от по-високи местни данъци в известен смисъл ще отговори на призива на финансовия министър – общините да използват по-активно данъчните си правомощия, но в същото време няма да промени драматично структурата на общинските бюджети. Зависимостта от държавния бюджет и европейските средства, от една страна, и липсата на адекватен ресурс за публични инвестиции, от друга, ще остане. Темата за фискалната децентрализация – преотстъпването на 1/5 от приходите от подоходното облагане на физически лица към общините (виж тук), не само няма да изчезне, а ще е все повече на дневен ред. Само с имуществени данъци няма как да се постигне финансова самостоятелност – 10 годишни усилия за вдигане на ставки и повишаване на събираемостта категорично го доказват.

Какво се случи в София?

Всеки, който следи внимателно процесите в Столична община, знае, че покачването на местните налози беше на ръба да се случи още миналата година. Причината да не се случи тогава беше изцяло обвързана с изборите – ако сега гледаме резултатите, то евентуално покачване на данъците преди година като нищо щеше да обърне вота в столицата. Предложението сега се фокусира върху възмездното придобиване на имущество и върху облагането на превозните средства. Двете теми обаче не са идентични и по-добре да се коментират отделно.

Едно от предизвикателствата пред Столична община е как да финансира инвестиционната си програма, особено в новите квартали, където липсва адекватна инфраструктура. И, по възможност, това да се случи като по-голяма тежест падне именно върху тези нови квартали. Има два начина това да се случи през данъците – единият е през промени в данъчната основа на имущественият данък, другият е през повишена ставка на данъка върху сделките. Ако не можеш да направиш първото, опираш до второто. Това се случва и в София.

Проблемът с данъчната основа на имотите

Данъкът върху недвижимото имущество в София стъпва на крайно усложнена формула за данъчна оценка на имота, в основата на която стои зонирането на столицата. В зависимост от зоната, в която попада жилището ви, коефициентът за местоположение варира от 28,1 до 93,6 на квадратен метър – това е над 3 пъти разлика в данъчната основа за различните квартали. Текущите границите на зоните в София са определени през 1998 г. (виж тук). Тези зони безспорно са отдавна остарели както заради промяната в динамиката на някои от традиционните квартали, така и заради развитието на новите квартали, които преди 30 години са имали съвсем различен облик.

Големият проблем в облагането на имотите в столицата е именно в данъчната основа и конкретно в зонирането. Промяната обаче е политически трудна. Последното предложение за подобна реформа беше на Минко Герджиков през 2011 г. (виж тук). Предложението за ново зониране тогава предизвика скандал и доведе до неговата оставка (виж тук). Подобно решение е трудно, но има и друго. Очакването на общините (не само на София) е, че скоро ще има законодателни промени, които да променят формулата за данъчната оценка на имотите и/или направо да обвържат данъка с пазарната оценка. Това би решило проблема на столицата с районирането, и особено спрямо новите престижни квартали, без да се влиза в голям скандал. Чакането обаче може да се превърне и в капан – отлагаш решение заради очаквани законодателни промени, които обаче също може винаги да се отлагат.

Екологичният компонент при колите беше въведен заради София

Докато при облагането на сделките откровено говорим за повишение на данъчната тежест, то при облагането на превозните средства ситуацията е малко по-различна. Промените в закона в края на миналата година промениха облагането на автомобилите – данъкът вече се формира по съвсем друг начин, в т.ч. с появата на екологичен компонент. Този екологичен компонент би трябвало да натовари повече тези с ниска екологична категория и да облекчи тези с висока категория. В София, както и в повечето общини в страната, обаче за текущата 2019 г. останаха минималните по закон нива на екологичната компонента. Те варират от 0,40 до 1,10, което означава, че, с изключение на категориите евро 1 и 2, които получават коефициент 1,10 и евро 3 (коефициент от 1), всички други получават отстъпка от данъка. През 2018 г. голяма част от автомобилите в София плащат по-нисък данък спрямо предходните години. Това се вижда и от отчета за полугодието на общината – 6,5 млн. лв. по-малко са събрани от данък върху превозните средства за първите 6 месеца на 2018 г., като до края на годината разликата ще достигне около 10 млн. лв.

Предложението сега се възползва от възможностите на закона и завишава облагането на автомобилите с ниска категория (с максималния по закон коефициент 1,40), премахва отстъпката за автомобилите с евро 4 (вместо 0,80 става 1,00) и запазва отстъпките за автомобили евро 5 и 6. И докато тези промени бяха очаквани – законът беше променен най-вече заради Столична община и беше ясно, че столицата ще се възползва максимално от диференцираните ставки, то малко по-изненадваща е промяната в облагането и спрямо мощността, като са засегнати всички над 74 kW. Така, единствените незасегнати от по-високото облагане ще бъдат автомобилите до 74 kW, които имат евро 5 или 6. Ако сравним спрямо 2017 г., то ако автомобил има евро 5 или 6, дори и по-мощните най-вероятно няма да плащат по-висок данък. Голямата тежест в случая ще падне основно върху автомобили, които са с евро 1 и 2 и с голяма мощност.

Ролята на районните кметове

Всичко казано дотук се опитва да обясни общата рамка и конкретно картината в Столична община. По-високите данъци няма как да са добра новина за данъкоплатците, но на много места бяха очаквани. Без фискална децентрализация и с калпава данъчна основа за имотите, всички общини имат стимул да бутат данъка върху сделките нагоре – не е случайно, че това е единственият данък, при който общините масово отиват на максималната ставка (3 на сто). Ефектът от по-високия данък върху сделките в София ще е около 20 млн. лв. допълнителен приход. В случая, поне е добра идеята половината от събраните средства да се харчат от районните кметове – така ще има известно съревнование кой и как се справя с публичния ресурс. Столична община, в случая, е готова да предприеме известни стъпки за децентрализация в посока районни кметове, остава и държавата да направи такива по оста централен бюджет – общински власти.

Няма съмнение, че регионът около София е икономически най-развитата част на България, като по много индикатори столицата се приближава или дори надхвърля средноевропейските стойности. Областите на юг и на север от нея обаче често остават на дъното на класациите за икономическо развитие, било то по доходи, производство или инвестиции. Това обаче не означава, че западните области страдат от едни и същи проблеми или биха се повлияли от едни и същи решения. По тази причина, ще разгледаме в малко повече подробности особеностите на икономическото развитие на няколко от областите на север и на юг от София – от едната страна това са Кюстендил и Благоевград, а от другата са Видин и Монтана, в опит да разграничим индивидуалните им проблеми.

1) Демографски различия. Анализът на икономическото развитие и потенциал на областите на север и на юг от София често, и с право, се фокусира върху демографското им развитие и потенциал. Разглеждайки структурата населението им (Графика 1), изглежда че Благоевград се различава чувствително от останалите, най-вече по чувствително по-големия си дял на трудоспособното население (15-64 годишните), и малко по-висок дял на младежите под 15 годишна възраст. Същевременно останалите три области имат сравнително повече хора в пенсионна възраст. Структурата на населението има пряко отношение към потенциала за развитие на отделните области, което неизменно се отразява както на интереса на инвеститорите, така и на особеностите на работата на здравните и социалните системи.

Бъдещата динамика на населението на четирите области също изглежда различно. Докато Кюстендил, Монтана и Видин са с най-ниските коефициенти на естествен прираст в страната (-13‰, -14‰ и -16‰ съответно), то Благоевград (-4,5‰) е с едно от най-добрите отношения между раждаемостта и смъртността в страната. Същото важи и за механичния прираст – въпреки че и чертите области са с отрицателен баланс между заселващи и изселващи се хора, това е много по-голям проблем в двете северни области, които годишно губят по 6-8‰ от населението си в следствие на миграционни процеси. От значение е и разпределението на градското и селското население – Благоевград е с чувствително по-нисък дял на градското (60% на фона на 70% в Кюстендил и по 65% в двете северни области). Прегледът на структурата и динамиката на населението сочи, че запазването му и забавянето на застаряването в близко бъдеще ще е значително предизвикателство за три от областите на юг и на север от София, и в по-малка степен за Благоевград.

2) Пазар на труда и образование. В индикаторите на пазара на труда различията по линията север-юг вече са ясно видими. Докато безработицата в Благоевград и Кюстендил достига рекордно ниска нива през 2018 г., то в Монтана и Видин тя остава двуцифрена с тенденция към влошаване през последната година (Графика 2). Южните области до голяма степен успяват да се възползват от възстановяването след кризата и подобряват условията на трудовите си пазари, но това не важи за северните. Аналогично е състоянието на заетостта –коефициентът на заетост на работоспособните в Благоевград вече достига 71%, в Кюстендил – 68%, а в двете северни области той е под 60%, включително с подчертано отрицателен тренд в Монтана.

Трябва да отбележим, че е трудно обяснението за тези различия да се търси в образователната структура на четирите области. Монтана е единствената от тях с много нисък дял на висшистите (12,6% от работоспособните, с тенденция към спад). Благоевград пък е със сравнително висок дял на хората с основно и по-ниско образование – почти 1/5, но това очевидно не пречи на експанзията на трудовия пазар, което най-вероятно се обяснява с преобладаващия профил на производството в областта, където, особено доскоро, беше доминираща шивашката промишленост.

3) Инвестиции. Инвестиционната активност също чувствително разделя четирите области, но по тази група индикатори Кюстендил също прилича по-скоро на северните области, отколкото на Благоевград (Графика 3). Интересно е да отбележим обаче, че Монтана и Видин са сред областите, които се справят относително добре с усвояването на европейски средства – и двете са със стойност над средната. Въпреки това слабото развитие на тези области за пореден път подкрепя тезата, че европейските фондове не са успешен заместител на частните инвестиции, и не успяват да създадат устойчиво подобрение в икономическото и социалното състояние на населението.

4) Стандарт на живот и доходи. За разлика от останалите, тази категория позволява да се прави директен паралел между областите на север и на юг от София, тъй тук класирането им е много сходно. Видно е че, по-високите инвестиции и по-активния пазар на труда в Благоевград все още не водят до чувствително подобрение нито при заплащането (Графика 4), нито при доходите на домакинствата. Що се отнася до доходите, Видин е единствената област от разглежданите, която остава далеч назад – годишен доход от 3,5 хиляди лева на лице от домакинство през 2017 г. , на фона на 4,5–5 хиляди лева за останалите три. Това е най-вече в следствие на големия дял на доходите от пенсии и ниския дял на доходите от работна заплата във Видин, което не позволява на областта чувствителен ръст на доходите.

От гледна точка на материалните лишения и бедността пък Кюстендил е единствената от четирите области с относително добро представяне – 15% от населението ѝ през 2017 г. живее в материални лишения (спрямо 30% във Видин), а 16% е под линията на бедността (спрямо 46% в Монтана). И четирите обаче остават с по-слаби от средните за страната показатели за стандарт на живот.

Заключение

Прегледът на няколко от ключовите икономически показатели на областите на север и на юг от София сочи, че опитите за групиране и търсене на общи решения според географското разположение са по-скоро необосновани. Докато предизвикателството пред северните области и Кюстендил понастоящем е противодействие на застаряването и свиването на населението, както и привличането на инвестиции, Благоевград има проблем не толкова с наличието, а с качеството на инвестициите, както и с повишаването на заплатите и стандарта на живот. Ако това сравнение се прави не на областно, а на общинско равнище вероятно резултатите биха били съвсем различни, заради значителните различия и неравенства вътре в самите области, и техния до голяма степен случаен географски състав.

Ще задълбочи ли фискалната децентрализация различията между общините в България? Това изглежда е основният въпрос, който се повдига срещу идеята за преотстъпване на 2 процентни пункта от данъка върху доходите на физическите лица към общините. Когато преди месец дадохме старт на кампанията „2% в твоята община”, наред с огромния положителен отзвук, който получихме, ясно си пролича, че темата за регионалните различия ще влезе в основата на този дебат. През седмицата, по време на срещата на Американската търговска камара (АмЧам) с правителството, имахме възможност да поставим въпроса за децентрализацията директно към премиера и финансовият министър, като отговорът на премиера също се насочи към регионалните различия, визирайки опасността големите да спечелят, а малките да се окажат губещи.

Няколко съображения са важни в този разговор. На първо място е разбирането, че ако икономическият център дръпне, то всички около него страдат и различията се увеличават. Това обаче не се потвърждава от литературата и от данните за България. Скорошно изследването на ИПИ “Как влияят икономическите центрове върху развитието на периферните общини?”, макар и да не дава категоричен отговор, валиден за всички показатели и за всички центрове, все пак ясно маркира наличието на положителни процеси в периферията на икономическите центрове в страната. Малката община, която е периферия на икономически център, в общия случай е в по-добро икономическо състояние от общините, които не са периферия на такъв. Нещо повече, по отношение на работа и заплати, периферните общини по-често успяват и да стопят част от различията с ядрото, което потвърждава тезата за конвергенция в рамките на икономическите центрове.

Подобно наблюдение може да се направи и с по-задълбочен поглед на общинската карта на безработицата и на заплатите в страната. Видимо оцветяването в синьо (по-ниска безработица и по-високи заплати) на големите центрове, води след себе си и оцветяването в синьо на периферните общини. Казано по-просто, регионалната карта в България е зависима от състоянието на големите центрове и тяхното влияния върху заобикалящите ги общини. Затова например на северозапад има толкова влошени показатели – там просто няма голям център, който да тежи на картата. Регионалният разговор за фискалната децентрализация не трябва да е просто противопоставяне на малки срещу големи, а поглед към потенциала за развитие в различните региони на страната и обвързаността на големите ядра и техните периферии.

Вторият важен момент е разграничението между структурата и ефектите на различните приходоизточници в местните финанси. В момента държавните трансфери доминират в общинските бюджети и те имат своята изравнителна роля. Тенденцията е колкото по-малка (от гледна точка на бюджет) е общината, толкова повече да получава трансфери на човек от населението. В общините с бюджет над 50 млн. лв. (най-големите 20 общини) например, трансферите са около 500 лв. на човек от населението. Тази сума постепенно расте за по-малките общини, като общините с бюджет до 10 млн. лв. (половината общини в България) получават средно над 800 лв. на човек, а в не малко случаи и над 1000 лв. на човек. Това са субсидии за делегираните от държавата дейности (голямата тежест е на образованието), но също така за местни дейности, в т.ч. изравнителната субсидия, както и целевата субсидия за капиталови разходи. Всички тези трансфери играят своята изравнителна роля, като насочват повече ресурс на глава от населението към по-малки и бедни общини. Това е фискалният инструмент за изравняване.

Дискусията за фискалната децентрализация обаче е, на първо място, дискусия за собствените приходи, а не за трансферите. В момента собствените приходи, които идват предимно от имуществените данъци, са твърде малко – за повечето общини 3-4 пъти по-малко от трансферите. Макар най-големите градове и курортните общини да стоят по-добре, в повечето общини собствените приходи варират от 100 до 300 лв. на човек от населението. Ако гледаме общинските разходи на човек от населението, то в момента изравнителната функция на трансферите бие ефекта от разликата в собствените приходи. Резултатът е, че малките общини харчат повече на човек от населението спрямо големите, което не е изненада, но отново показва, че ако има проблем с общинските финанси, той не е в изравнителната функция, а в ресурса на местно ниво и структурата на общинските бюджети.

Фактът, че големите общини наглед ще спечелят повече от фискалната децентрализация не е резултат от някаква сбъркана логика в предложението за преотстъпване на 1/5 от подоходното облагане към общини, а просто отражение на по-високата концентрация на икономическа активност и доходи в тези населени места. Когато облагането на тези доходи се изсмуква изцяло от държавата, всички региони губят. Северозападът няма да настигне останалата част на страната с трансфери, това е пределно ясно. Положителните развития могат да се резултат само от задвижването на по-големите градове и икономическите центрове в района. Липсата на собствен ресурс в общините в момента е пречка пред този процес. Фискалната децентрализация може да отключи потенциала на общините, което е ключово както за успешните, така и за по-неуспешните региони в страната.

За разлика от предишни години, когато публикуването на отворените данни от резултатите от матурите на ниво училище се бавят почти до края на годината, този път те са публикувани доста по-рано. Това от своя страна позволява изчисляването на средната оценка на общинско равнище, която образователното министерство не публикува официално, но пък е полезна сравнителна метрика за постиженията на учениците на най-ниското регионално равнище.

Картата по-долу представя средната оценка на държания зрелостен изпит по български език и литература (БЕЛ) за 2019 г. на ниво община. Изчисляването на средната оценка на зрелостния изпит по български език и литература е на база на средните оценки за отделните училища в нея, претеглени спрямо броя на явилите се ученици в тях. Представяме само данните на матурата по БЕЛ, тъй като е задължителна и на нея се явяват всички зрелостници.

Карта 1: Средна оценка на матура по БЕЛ 2019 по общини

Източник: Данни на Министерство на образованието в https://data.egov.bg/, изчисления на ИПИ. По-тъмният цвят показва по-висока средна оценка

| ПО-ГОЛЯМ РАЗМЕР НА КАРТАТА |

Продължава тенденцията към увеличаване на броя общини, в които средната оценка на матурата по БЕЛ е под среден 3* – докато през 2018 г. те са били 5, то вече са 12, две от които са със средна оценка точно среден 3,00. Само една община постига средна оценка от 5,00 – Трън, но често много високи резултати се постигат от общини, където се явяват малък брой ученици, и съответно постиженията им варират в големи граници от година на година. Най-много общини пък се струпват в обхвата между 3,70 и 3,90. Повечето не изменят значително резултата си спрямо минали години, а където това се случва, обикновено е следствие на много малък брой явили се. Там където има промени, те са към малко по-висока средна оценка, но разликите не са значителни.

Данните и тази година потвърждават извода, че резултатите са функция на размера на общината, като в общия случай по-големите училища в по-големите общини постигат по-добри резултати. Изключения правят само общините, в които се явяват много малко ученици, но там резултатите се менят много повече от година на година. Обратно, най-големите общини – София-град, Пловдив, Варна, Бургас, където са разположени и водещите училища в страната, неизменно се нареждат и сред водещите по среден резултат.

Интересни са също и постиженията на някои по-малки общини, които вече няколко години наред се класират сред първите места – Челопеч (средна оценка 4,74),  Златоград (4,61) Рудозем (4,32), Божурище (4,85) като липсва очевиден обединяващ фактор между тях.

Остават и някои неясноти около начина, по който МОН изчислява средната оценка за страната. Тъй като данните на ниво училище ни позволяват да я преизчислим самостоятелно, то за 2019 г. средната оценка по БЕЛ изчислена като средната на ниво училище претеглена спрямо броя ученици е Добър 4,13, вместо официално обявените Добър 4,06. Разликата в никакъв случай не е  значителна, но въпреки това прави впечатление, че образователното ведомство видимо прилага друг подход.

* С необходимата уговорка, че сравнимостта на резултатите от зрелостните изпити от година на година е ограничена.