Новини

Достъпът до лекари-специалисти е един от ключовите показатели за състоянието на регионалните здравни системи. Поради това и той присъства всяка година в изследването на ИПИ „Регионални профили: показатели за развитие“, новото издание на което ще представим съвсем скоро. Тази година представяме достъпа чрез индикатора население на набор лекари-специалисти. Под набор се разбира група с по един от всички 17 вида лекари специалисти в областта, т.е. по един кардиолог, един акушер-гинеколог, един хирург и т.н. На практика броят на наборите във всяка област се определя от броя на най-редките (най-малобройните) специалисти, като това обикновено са инфекционистите. Причината да се избере този подход, вместо например да съпоставяме населението спрямо всички специалисти, е следната: ако се гледа само общият брой на специалистите, една област с много кардиолози например, но почти никакви инфекционисти, може да изглежда добре на хартия, но фактическият достъп до здравни услуги да не е добър.[1]

През 2025 година средно за страната се падат по 29 229 души на един набор специалисти. В средносрочен план се наблюдава известно влошаване – през 2021 г. населението на набор специалисти е било 27 733 души. Съществуват и големи регионални различия – докато в области като Плевен и Габрово се падат под 20 000 души на набор специалисти, то в  9 области този брой е над 50 000. Най-екстремният случай е в област Добрич, където се падат по 144 533 души на набор специалисти – колкото е населението на областта. Причината е, че в нея работи точно един инфекционист. Подобна е и ситуацията в Разград, където има по един инфекционист и един специалист по кожни и венерически болести.

Ерозията на финансовата автономия на общините у нас е дълъг и траен процес. Докато през 2015 г. делът на собствените приходи от общите постъпления в общинските бюджети е около 42%, то през 2025 г. той е 25,3%. Низходящата тенденция е устойчива, макар и да има години на леки повишения, каквато е и 2025 г. Причината е добре известна – разходите на общините растат много по-бързо от приходите им, които са обвързани със сравнително статични данъчни основи като данъчните оценки на имотите или мощността на автомобилите. Все пак 2025 г. наистина изглежда като известно прекъсване на тенденцията, предвид че разходите растат с 10,9% на годишна основа, а приходите със 17,3%. В предходните години ръстът при харчовете е много по-бърз, с изключение на 2021 г., когато и приходите, и разходите, се увеличават с малко под 20%.  

• Собствени приходи, разходи и бюджетна независимост на общините, 2021-2025 г.

Трудно е да се определи със сигурност на какво точно се дължи стабилизирането в дела на собствените приходи, тъй като трябва да се проследят отделните фискални динамики във всяка една от 265-те общини. Макар че финансовата самостоятелност расте в цели 114 общини, което намеква за по-повсеместен процес, голяма част от плавния ръст в дела на собствените приходи може да се обясни с най-големите местни икономики. Например в Бургас същият този дял е нараснал с 3,1 пункта, във Варна с 2, а в столицата с 1,5 – доста над подобрението от 0,3 пункта средно за страната. 

Едно възможно обяснение за по-бързия ръст в собствените приходи може да е повишаването на местните данъци. Както коментирахме наскоро, местната данъчна тежест у нас расте устойчиво през последните години, като най-голямото увеличение е именно през 2025 г. Ако обаче разгледаме по-подробно данните за отделните общини виждаме, че това едва ли е обяснението. Да, съществува известна връзка между дела на собствените приходи на общините и данъчната тежест¹ в тях – за 2025 г. корелацията между двата показателя е около 30%. Ако обаче разгледаме само измененията в двата показателя за 2025 г., то корелацията между тях е на практика нулева. Тоест, по-високите собствени приходи в дадени общини биха могли да се обяснят частично с по-високи местни данъци, но общините, в които делът на собствените приходи расте през 2025 г. не са тези, които вдигат данъци тогава. 

• Връзка между дела на собствените приходи и местната данъчна тежест, 2025 г.

Естествено, собствените приходи на общините могат да растат и без да се повишават данъците – например чрез по-добра събираемост или чрез по-активен имотен пазар. Такъв случай е Столична община, където данъчните ставки през 2025 г. остават непроменени, но данъчните приходи растат с 19%. Освен това, общините имат и неданъчни приходи, които номинално са съизмерими с данъчните, а понякога и по-високи. Такъв пример е община Бургас, в която през 2025 г. влизат около 34 млн. евро от данъци и над 50 млн. евро от други приходоизточници. Тук роля играят най-вече пера като такса битови отпадъци, общинските услуги и отдаване под наем на общинска собственост. Нещо повече, ръстът на неданъчните приходи в Бургас през 2025 г. е цели 31%, спрямо 16% при данъчните, т.е. първите са водещи за значителното увеличение в дела на собствените приходи. 

Всички тези примери показват колко ограничена е местната власт в решенията си за генерирането на собствени приходи на общините. С годините делът на собствените приходи устойчиво спада въпреки, че размерите на местните данъци почти във всички общини са увеличени през последното десетилетие. Този отговор обаче е видимо неефективен, предвид  че ключовите местни данъци стъпват на изначално статични основи. При това положение зависимостта на общините от централната власт и еврофондовете расте, а способността им да адресират конкретно своите нужди пада. Впрочем, към момента правителството е дало заявка за решаване на този проблем чрез актуализация на данъчните оценки на имотите, което би увеличило значително приходите от имотния данък. Остава да видим дали това в действителност ще се случи и в какъв точно вид, както и дали ще се мисли за по-смели реформи като например споделянето на подоходния данък с общините. 

Пикът на летния сезон носи със себе си най-голямото струпване на сезонни работници от страни извън ЕС в българската икономика. През последните няколко години се води и ожесточен дебат за ролята и добавената им стойност; често в този дебат обаче липсват данни. След като в предишна публикация разгледахме общата динамика и разпределение на работниците-мигранти, в настоящата се спираме по-подробно само на сезонните работници с разрешение за работа в България до 90 дни.

Този тип работници запълват най-непосредствените нужди на бизнеса – за кратко, в натоварените месеци на туристическия сезон, земеделските и строителните цикли. Длъжностите, произходът и регионалното им разпределение проследяваме въз основа на данни, предоставени от Агенция по заетостта. През 2025 година у нас са регистрирани 18 658 разрешения за 90-дневна сезонна заетост на работници от трети страни. Тяхното регионално разпределение е неравномерно, като най-високата им концентрация е в областите Бургас (8066 работници), Варна (3022), Пазарджик (1456) и Добрич (1219).

• Регистрирани разрешения за 90-дневна заетост на работници от трети страни, 2025 г.

Съсредоточаването по Черноморието не е случайност, предвид длъжностите, които заемат. Макар и имената на професиите, посочени от Агенцията по заетостта, да не дават винаги точна представа за сферата на заетост на сезонния работник, ако разгледаме най-често срещаните длъжности, те са предимно свързани с хотелиерския и ресторантьорския бранш. Най-често срещаната длъжност е „работник, кухня“ с 3541 разрешения, следвана от по-общи категории като „общ работник“ и „сезонен работник“ с по около 2300 разрешения всяка. Малко след тях обаче отново се нареждат длъжности, свързани с туризма, например „Камериер/камериерка“ с 1655 разрешителни, „сервитьор“ (1374), „работник, ресторант“ (1054), „помощник-готвач“ и „готвач“ (общо 1206). Освен общите длъжности и тези, свързани с хотелиерство и ресторантьорство, се открояват и сезонните земеделски работници, които през 2025 г. са 1660 (или 8,5% от всички сезонни работници).

• Регистрирани разрешения за 90-дневна заетост на работници от трети страни по длъжности, 2025 г.

Регионалните данни противоречат на схващането, че сезонните работници от трети страни изместват местната заетост. Често тази идея се аргументира с удобно подбрани данни за свиваща се заетост сред определени възрастови групи. Ако обаче разгледаме на областно ниво изменението в коефициента на заетост за 2025 г. спрямо 2024 г. (на национално ниво изменение няма), то областите, които бележат най-голям спад не са тези, в които има висока временна заетост от трети страни. Напротив, корелацията между изменението в коефициента на заетост и разрешенията за временна заетост на ниво област е едва 2,7%. Корелацията с коефициента на икономическа активност е по-висока, но въпреки това не достатъчно висока, за да можем да твърдим, че сезонната заетост води до икономическа неактивност у местното население.

• Дял на сезонните работници, заетост и заплати, 2025 г.

Що се касае до произхода на сезонните работници от трети страни, той също е силно концентриран, като следва общото разпределение на тази група трудови мигранти. Макар и през 2025 г. България да приема работници от 55 страни от всички континенти, почти половината идват от Узбекистан (4759) и Киргизстан (3589). След тях с по над хиляда работници се нареждат Турция, Бангладеш, Непал и Молдова. Всъщност почти всички сезонни работници идват от Азия, Източна Европа и Близкия изток – отвъд тях, за граждани на страни от другите части на света са издадени едва 145 разрешения.

Еуфорията покрай посрещането на конкурса „Евровизия“ насочи вниманието към пазара на краткосрочни туристически наеми, най-вече заради примери за абсурдно високи цени. Отвъд леко комичния опортюнизъм обаче, този дял от туристическия бранш става все по-популярен у нас и е особено предпочитан от чуждестранните туристи. За това разбираме от експерименталната европейска статистика за реализираните нощувки през платформи на т. нар. споделена икономика[1]. В случая става въпрос за четири водещи платформи – Airbnb, Booking, Expedia и Tripadvisor – които през 2020 г. се съгласяват да споделят данните си с Евростат, за да се проследи развитието на пазара на краткосрочни туристически наеми.

През 2025 г. реализираните нощувки в споделените платформи у нас са малко над 5 милиона. Това е със 76% повече спрямо 2018 г., когато данните започват да се събират. Около 64% от тези нощувки са от чужденци, които традиционно доминират в този пазарен сегмент. Същевременно, този вид настаняване става все по-популярен при българите, при които нощувките растат със 154% от 2018 г. насам, спрямо 50% ръст при чужденците.

Реализирани нощувки в дигиталните платформи на споделената икономика - общо за 2025 г.

Данните ни дават и регионален поглед към дейността на онлайн платформите за настаняване. През 2025 г. най-много нощувки са реализирани в столицата (1,37 милиона), бургаска област (1,18 милиона) и варненска област (673 хиляди). Пазарът за краткосрочен престой през онлайн платформи всъщност е силно концентриран в тези три области, които обхващат почти две трети от всички нощувки. Интересно е, че се наблюдава леко разминаване в предпочитанията на българските граждани и чужденците. При първите най-предпочитаната дестинация е област Бургас (458 хиляди нощувки), следван от столицата (333 хиляди нощувки), докато за вторите е наобратно – столицата води с малко над милион нощувки, а след това се нарежда Бургас с 471 хиляди.

Реализирани нощувки в дигиталните платформи на споделената икономика - по области за 2025 г.

Състоянието на пътищата е един от най-видимите измерители за качеството на публичните инвестиции. Данните на Агенция пътна инфраструктура (АПИ) показват много  неравномерно качество на инфраструктурата: магистралите и първокласните пътища остават във фокуса на поддръжката, но дори при тях има сериозни дялове с тежки повреди, докато в редица области – особено в Северна България – лошото състояние на настилките вече е системен проблем. На фона на значителните публични разходи за поддръжка, резултатите повдигат въпроса не само колко харчи държавата за пътища, а и какъв ефект постигат тези средства.

Данните, които разглеждаме, са предоставени по Закона за достъп до обществена информация от АПИ и представя състоянието на пътната настилка към края на 2025 година. От значение за актуалния дебат е, че данните описват само самата настилка, но не и съпътстващата я физическа инфраструктура – мантинели, знаци, осветление и подобни. Става дума за състоянието на републиканската мрежа; общинските пътища попадат извън този преглед, тъй като не са отговорност на Агенцията.

При пътищата с настилка АПИ разграничава три типа:

• Пътища в добро състояние, с повреди по настилката под 10%;
• Пътища в средно състояние, с повреди по настилката от 10% до 30%;
• Пътища в лошо състояние, с повреди по настилката над 30%.

Данните позволяват сравнение както според класа на пътя и по области, които разглеждаме днес, така и по общини, върху които ще се съсредоточим в последваща статия.

• Качество на пътната настилка по клас път към 31.12.2025 г. (графика)

Колкото по-нисък е класът на пътя, толкова по-лошо е състоянието – очаквано, предвид че фокусът на текущата поддръжка пада върху най-натоварената част от мрежата. Към края на 2025 г. от 877 км магистрали общо в добро състояние са 49%, в средно – 40%, а 11% са в лошо състояние, или с над 30% повреди по пътната настилка. Предвид значително по-високите разрешени скорости на този тип пътища, това е сериозен повод за притеснение за безопасността на пътуващите по тях.

При първокласните пътища делът на тези с под 10% повреди намалява до 34% от общо 2888 км, а тези в лошо състояние нарастват до над 20%. Интересно е да отбележим, че при второкласните пътища тези в добро състояние са повече – цели 43%, което най-вероятно отразява не толкова фокусирани инвестиции, колкото значително по-малко натоварване, особено от тежкотоварни автомобили в сравнение с по-горните класове. При третокласните пътища разпределението е относително равномерно, като в лошо състояние е настилката на над 30%, следствие от по-малкия фокус на поддръжката в сравнение с по-натоварените пътища.

• Качество на пътната настилка по област към 31.12.2025 г. (графика)

Сред 28-те области в страната има огромни отлики в качеството на настилките, които отразяват до голяма степен различния състав на регионалните пътни мрежи. Най-малко са пътищата с под 10% повреди в Добрич – едва 7% и в Монтана – 9%. Има и области, където този дял е над 60% – Благоевград, Пловдив, Пазарджик, а с над 50% са и Смолян, Търговище, Сливен, Варна. Това са, от една страна, регионите, през чиято територия минават големи участъци от магистралите, а от друга – такива, които през последните години успяват да привличат значителни средства от държавния бюджет и по европейски проекти за изграждане на нови пътища и ремонт и подобрения на съществуващи.

Има и региони, в които над 50% от пътищата са в лошо състояние – 65% в Монтана, 56% в Разград, 51% във Враца. Видимо по-високи са дяловете на зле поддържаните пътища в Северна България, където изграждането на нови пътища боксува, а фокусът върху поддръжката е по-малък. Извън директните последствия за пътуващите, лошата инфраструктура има и икономически ефекти – ограничаване на търговията и инвестиционната активност, както и на ежедневната трудова миграция.

Последните няколко години има леко влошаване на качеството на настилките – докато преди 2023 г. делът на пътищата в добро състояние е около 40-41%, през 2025 г. намалява до 37% от всички. На фона на над ½ милиард евро разходи само за поддръжка, без да вземаме предвид новото строителство, тези резултати са разочароващи. Цената обаче – и човешка, и икономическа – е повече от видима.

На тазгодишния зрелостен изпит по Български език и литература (БЕЛ) отново най-високи са средните резултати в столицата и област Смолян – единствените над „Много добър 4,50“.

Средните резултати по училища, общини (писахме за тях) и области не са толкова показателни, тъй като изпитите не могат да се сравняват през годините. Прагът от тройката обаче показва колко ученици не могат да минат абсолютния минимум на знания и базова грамотност. През 2026 г. той е средно 11% в страната. Областите с най-висока средна оценка – Смолян и столицата – са и с най-нисък дял на учениците със „Слаб 2“ – по 5%. В другия край на тази класация обаче са притеснителните резултати. В цели четири области делът на оценките „Слаб 2“ е 19-20% – Шумен, Разград, Пазарджик и Хасково. Това означава, че всеки пети ученик в тези области е с двойка по български език и литература. Тези данни показват и сериозно влошаване спрямо миналата година, когато толкова много слаби оценки има само в Шумен и Разград, при същия среден дял за страната.

• Относителен дял на оценките "Слаб 2"по ДЗИ, БЕЛ 2026 г.,%

Проблемът е, че българската образователна система не създава достатъчно стимули за повишаване на качеството на средното образование и на грамотността на учениците. Финансирането и управлението на училищата са слабо обвързани с реалните образователни резултати, а при трайно слабите училища липсват механизми за ранна намеса и подобрение. В резултат системата често възпроизвежда натрупаните дефицити вместо да ги преодолява, което личи както от високия дял на функционално неграмотните ученици (в PISA – над половината), така и от големите различия в резултатите между училищата.

Необходими са няколко ясни промени:

1. Механизъм за ранна намеса при трайно слабите училища. Изследване на ИПИ показа, че много училища (над 100) са слаби в продължение на години, а разговорите с директори разкриват, че проблемът често е елементарна неграмотност, а не трудността на матурите. Днес системата не предлага механизъм за наваксване на тези пропуски и в редица случаи учители по БЕЛ в 12. клас на добра воля и буквално учат зрелостници да четат и пишат. При трайно ниски резултати в едно училище трябва да има задължителен план за подобрение, външна подкрепа, възможност за командироване на силни учители и директори, а при липса на напредък – смяна на ръководството или преструктуриране и закриване на училището.
2. Финансиране според добавената стойност. Училищата трябва да бъдат стимулирани не само за броя ученици, а за реалния им напредък. Моделът на добавената стойност отчита откъде тръгват учениците и колко ги развива училището, което позволява именно училищата с най-слаби ученици да бъдат възнаграждавани, когато постигат значимо подобрение в грамотността и резултатите. Това създава силен стимул за качество, а не за формално изпълнение на изискванията.
3. По-добро съответствие между професионалното образование и пазара на труда. Все още има голяма концентрация на ученици с ниски резултати в професионалното образование, което през последните десетилетия загуби значителна част от престижа си. Необходим е по-широк обхват на образованието чрез работа (дуалното обучение), качествено професионално ориентиране и по-гъвкаво отраслово обучение, така че професионалните гимназии да подготвят учениците за реално търсените професии и да повишават мотивацията им за учене. Индексът на ИПИ за съответствието на професионалното образование и профила на икономиката и през 2026 г. показва, че съответствието между професионалното образование и нуждите на икономиката остава ниско и изисква целенасочени реформи.

Високият дял на слабите оценки, още повече в няколко региона, прави предприемането на тези мерки неотложно. Това не е временен проблем, а симптом на трайно натрупвани дефицити, които системата не успява да преодолее. Докато част от училищата постигат отлични резултати, други години наред остават без реална промяна, а учениците завършват средно образование без базови умения за четене, писане и разбиране на текст. България има нужда от образование, което не просто дипломира, а гарантира, че всеки ученик достига минималното ниво на знания и умения, необходимо за пълноценно участие в обществото и икономиката.

Осемдесет и едно джуджета: Когато населението изчезва, а администрацията остава

• Лора Филева
• ДНЕВНИК, 17 юни 2026 г.