Новини

Задълбочават ли се разликите в доходите между областите в България – на този въпрос търсят отговор Институтът за пазарна икономика (ИПИ) и българската геоинформационна компания Мапекс. ИПИ и Мапекс наскоро стартираха проект за съвместен геоинформационен анализ на икономически данни.

„През последните години ИПИ натрупа значително знание за развитието на районите, областите и общините в България благодарение на проекта си „Регионални профили: показатели за развитие”. Важно за нас е да представяме резултатите в разбираем вид и смятаме, че Мапекс ще ни помогнат в тази посока.“, отбелязва Десислава Николова, главен икономист на ИПИ.

„Проектът с ИПИ е интересен за Мапекс, защото от една страна можем да демонстрираме пълните си възможности по отношение на географски и информационни технологии, а в същото време да покажем огромните възможности на ГИС технологиите за анализ на големи и сложни масиви от данни за по-качествено управление.“, посочва Александър Лазаров, изпълнителен директор на Мапекс.

Ниво на доходите през 2016 г.

Като първа стъпка от проекта за анализ на доходите в България, Мапекс създаде специален вид карти, които показват средния годишен доход на лице от домакинството чрез промяна на географската „значимост“ на съответните области. Приложеният геоинформационен похват позволява по-интуитивно визуализиране на данните и проследяване на тенденции в тях.

Стойността на използваните променливи (средногодишен доход на лице от домакинството, брой на населението и големина на територията) води до „преначертаване” на картата на България, показвайки ролята на областите като генератори на благосъстояние.

• Разпределението на доходите през 2016 г. показва ясно покачващата се роля на столицата като областта, където се генерират най-голяма част от доходите в българската икономика. Ефект от тази концентрация на доходи се вижда и в област Перник, вероятно поради интензивната ежедневна трудова миграция на работещи от Перник към София.
• Други области като Варна, Русе, Плевен, Стара Загора и Пловдив успяват в известна степен да съхранят своята форма и мащаб, макар доходите в тях да остават далеч от нивата в София.
• Тежестта на редица области от Северна България (Видин, Монтана, Ловеч, Силистра, Разград и Търговище), както и на Пазарджик, Кърджали и Сливен в южната част на страната, е далеч по-малка от гледна точка на приноса им в общите доходи на домакинствата в страната.

- връзка към изображението -

Динамика на доходите в периода 2001-2016 г.

В периода 2001-2016 г. средногодишният доход на лице от домакинството в страната се увеличава средно с 240 лв. годишно или с 20 лв. месечно, достигайки 5 167 лв. След известно колебание в годините на кризата, делът на доходите от работна заплата нараства чувствително. Това означава, че значителна част от доходите на българските домакинства в някои области се формират на първо място от работна заплата и едва след това от други приходоизточници като пенсии и социални помощи.

През 2016 г. най-високи са доходите в столицата – 7349 лв./човек годишно, а най-ниски – във Видин, Кърджали, Сливен, Силистра и Търговище (под 4 хил. лв./човек годишно). Разликата между областта с най-високи средногодишни доходи и тази с най-ниски такива се увеличава от 1,8 пъти през 2000 г. до 2,1 пъти през 2016 г. Най-висока е била тя през 2013 г., когато е 2,5 пъти, най-вече в резултат на сериозната криза на пазара на труда в много от областите на страната за сметка на относителна стабилност в столицата. Бързото нарастване на доходите в столицата започва едва след 2005 г., като преди това (в периода 2001-2005 г.) те се движат около средните за страната. Като цяло за периода 2001-2016 г. най-висок растеж на доходите се наблюдава именно в столицата – 4,4 пъти, следвана от Стара Загора - 4 пъти.

Относителен спад на доходите пък се вижда в смесените области, както и в Северозападна България. Съпоставката между доходите на човек от домакинството, местното население и територията показва, че приносът на тези области към общия доход на населението става все по-ограничен. Това се дължи както на тяхното намаляващо население, така и на сравнително неблагоприятната структура на доходите на домакинствата и тежкото състояние на пазара на труда. Все още е видимо изоставането в други области като Пловдив и Бургас. Там, обаче, повишената инвестиционна активност и възстановяването на трудовите пазари дават надежда за покачване на благосъстоянието на домакинствата в следващите години.

- връзка към изображението -

Предвид наблюдаваното покачване на тежестта на доходите от работна заплата в общите доходи през последните години, можем да очакваме разликата между най-богатите и някои от най-бедните области да продължи да се задълбочава. Причината е, че доходите от пенсии не могат да поддържат същия темп на растеж, какъвто виждаме в трудовите доходи. Това важи с особена сила за области със застаряващо население и недостатъчно добре развит пазар на труда като Видин и Кюстендил. Това са и областите, в които пенсиите формират най-висок относителен дял от общия доход на домакинствата – съответно 48% във Видин и 41% в Кюстендил.

Като следващ етап на проекта, Мапекс ще създаде интернет инструмент за интерактивно проследяване на структурата на доходите в различните части на страната през годините. Състоянието на доходите през 2001 г. може да видите тук.

За ИПИ | www.ime.bg

Институтът за пазарна икономика е неправителствена организация, създадена на 15 март 1993 г. Мисията на ИПИ е да развива и защитава пазарните подходи за преодоляване на предизвикателствата, пред които гражданите на България и в региона се изправят.

ИПИ предоставя независима оценка и анализ на политиката на правителството, както и служи като трибуна за обмяна на възгледи и мнения на икономисти и наблюдатели по различни въпроси.

За Мапекс АД | www.mapex.bg

Мапекс АД е водеща българска геоинформационна компания, предоставяща геодезически услуги и ГИС решения за частния и публичния сектори. Иновативните технологични решения и геоинформационни технологии на Мапекс дават възможност за ефективно управление на геоинформация и активи от всякакъв вид организации в публичния и частния сектор и за тяхното успешно бизнес развитие.

Компанията предлага пълна гама от услуги свързани с геодезия и кадастър като геодезическо измерване, GPS измерване, трасиране, проектиране, контрол на строителни работи или разработка на кадастрални карти и регистри, както и готови софтуерни и ГИС технологии. Сред тях е и географска информационна система ТОБЕЛ, създадена от Мапекс.

За контакти

Явор Алексиев

Състоянието на общинските бюджети и отказът на централната власт от фискална децентрализация поставят все повече местни власти в ситуация, в която повишаването на данъци изглежда къде изкушаващо, къде наложително. Изчисленията на ИПИ, базирани на информация, получена от самите общини, показват че все повече от тях прибягват към повишаване на ключови данъци.

В периода 2012-2017 г. ИПИ проведе 6 отделни годишни изследвания на нивата на местните данъци и такси като част от проекта „Регионални профили: показатели за развитие”. През пролетта на всяка година изпращаме заявления по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) до всички общини в страната. В обхвата на изследването влизат водещи местни данъци[1] като:

• данък върху недвижимите имоти - нежилищни имоти на юридически лица (‰)
• данък върху превозните средства и леките автомобили – с мощност от 74 kW до 110 kW (лв./kW)
• годишен патентен данък за търговия на дребно до 100 кв.м. търговска площ – при най-добро местонахождение на обекта (лв./кв.м.)
• данък за прехвърляне на собственост (‰)

Резултатите от последното проведено проучване са недвусмислени: местните данъци продължават да нарастват, като случаите на регистрирано от нас[2] увеличение през 2017 г. са 62, а намаленията - едва 8. Общо за периода 2013-2016 г. сме регистрирали 210 случаи на увеличения и 50 случаи на намаления на тези четири данъка. Най-вероятно действителните промени (и в двете посоки) са повече от уловените от нас, но достъпна официална информация за това липсва, а тенденцията в данните, които имаме, е достатъчно ясна, за да не бъде поставяна под съмнение. Събраните от нас данни покриват над 80% от общините и дават достатъчно добра представа за промените в основни данъци и такси на местно ниво.

Случаи на увеличаване или намаляване на избрани местни данъци (2013-2017)

Източник: ИПИ на база заявления по ЗДОИ до общините

Брой промени в нивото на местните данъци и такси през годините (2013-2017)

Източник: ИПИ на база заявления по ЗДОИ до общините

Вижда се, че:

• Точно половината случаи на идентифицирани от нас случаи на намаляване на някои от разглежданите данъци са в периода 2013-2014 г.
• Близо 60% от случаите на идентифицирани от нас случаи на повишаване на разглежданите данъци са в периода 2016-2017 г.
• За всеки случай на намаление на един от четирите местни данъка в периода 2013-2016 г. сме станали свидетели на 4 увеличения.

Защо изведнъж всички общини вдигат данъците?

Основната част от увеличенията се налагат поради финансовата немощ на българските общини вследствие на отказа на централната власт да предприеме реални стъпки в посока финансова децентрализация. През 2016 г. приходите на местните власти като съотношение към БВП у нас достигат едва 7% при средно 15,6% за ЕС.

Необходимостта от осигуряване на съфинансиране на европейски проекти и важността на последните като източник на капиталови разходи доведоха до теглене на заеми и трупане на дългове. Префинансирането и съфинансирането по европейски програми се яви като допълнително бреме за общините наред с поредни години на дефицити и пословично ниска събираемост на данъци от по принцип лесно прогнозируеми и проследими източници на собствени средства. Общините имат ограничена възможност за привличането на допълнителни средства, а последното е необходимо, дори да е единствено заради наложения от МФ механизъм за оздравяване на закъсали общини.

Самият факт, че болшинството от промените са в посока “нагоре”, показва ясно, че цялото упражнение е следствие от инертни опити за пълнене на бюджетни дупки и няма нищо общо с концепции като “данъчна конкуренция” или “данъчна политика”. Увеличенията на нивата на местните имуществени данъци може да има някаква бюджетно-управленска логика, когато става дума за общини с динамични пазари на недвижими имоти. Като се погледне разпределението на тези увеличения по общини последните години, се вижда, че това е изключително рядко срещано. В много случаи данъчните ставки в подобни общини отдавна са по-високи от средните, т.е. промяната е извършена в предишни периоди.

Преотстъпването на част или всички постъпления от данък общ доход обратно към общините на принципа “парите следват личната карта” е най-простият и лесно приложим модел за истинска промяна във финансовата самостоятелност на местните власти. Нещо повече - на общините може да се даде свобода да определят размера на този данък самостоятелно, но в рамките на съществуващата горна граница от 10%. Последният сериозен дебат по темата беше през есента на 2015 г. (малко преди местните избори), когато беше лансирано предложение общините да могат да начисляват до 2 процентни пункта върху установените вече 10% данък общ доход. Резултатът, очаквано и за радост на данъкоплатците, бяха поредица клетви от настоящи и потенциални кметове, че няма да се възползват от подобна възможност. Така темата за прехвърляне на подоходния данък към общините беше затворена. И с основание - управляващите на практика предложиха финансовата децентрализация да се постигне чрез повишаване на данъчното  бреме, вместо чрез разпределение на вече наложените данъци.

Пътят, по който сме поели в момента, води до увеличаване на данъчната тежест върху местния бизнес и гражданите и оттук - върху икономиката като цяло. Това е бавен и неефективен метод за повишаване на финансовата самостоятелност и устойчивост на общините, който трудно ще доведе дори до чисто счетоводна “децентрализация”, измерена като процент на общинските приходи от консолидираната фискална програма. Причината е, че ръстът на приходите в централния бюджет почти със сигурност ще изпревари този на собствените приходи на общините, ако последните въобще нараснат като резултат от повишаването на местните данъци.

Дебатът за реална децентрализация и прехвърляне на част от приходите от преките данъци обратно към общините може да не е особено актуална тема, но действията на местните власти показват, че е реален проблем. При наличие на политическа воля тази промяна може да стане още от 2018 г., макар аргументът за нейното въвеждане след окрупняването на общините и ново териториално-административно деление да е валиден.

Зорница Славова

Към 30 юни 2017 г. реално изплатените средства по оперативните програми на територията на българските общини достигат 8 769 197 329 лв. или 1 230 лв. на човек от населението.

Данните по области показват, че най-много средства усвояват най-големите области – столицата (3 249 млн. лв.), Пловдив (663 млн. лв.), Бургас (563 млн. лв.), Варна (399 млн. лв.), Стара Загора (332 млн. лв.). Най-малко пък са средствата в областите Перник (55 млн. лв.), Търговище (75 млн. лв.), Смолян (84 млн. лв.), Кюстендил (85 млн. лв.), Видин (94 млн. лв.).

При съотнасяне на усвоените суми към населението столицата отново е начело с 2 455 лв. на човек, следвана от Габрово с 2 365 лв. и Бургас с 1 364 лева.

Данните по общини показват, че сред 265-те български общини най-много средства спрямо местното население са усвоени в община Рила – над 6 000 на човек от населението. Най-малко пък са разплатени в община Ковацевци – под 30 лв. на човек от населението. Десет са общините с усвоени под 100 лв. на човек, а в 13 общини средствата надхвърлят 3 000 лв.

ВАЖНО: Данните са актуализирани на 11 юли 2017 г. поради допускане на техническа грешка при публикуването на първоначалната таблица. Екипът на ИПИ поднася своите извинения.

Подобно противопоставяне нерядко е за сметка на дългосрочното развитие на отделните общини. ИПИ вече доказа (тук), че няма статистическа значима връзка между подобряването на благосъстоянието в областите, от една страна, и усвоените от тях евросредства, от друга. Т.е. дори и повечето области стабилно да се приближават към средноевропейските нива на реални доходи, не може да се твърди, че европейските фондове стоят зад този процес. В същото време разликите в благосъстоянието между областите в страната се задълбочават. Това е така, защото темповете на подобряване на благосъстоянието са много различни и докато някои области кретат, други (като София, Варна и Стара Загора) буквално летят. Може дори да се спекулира, че евросредствата спомагат за задълбочаването на тези разлики, защото някои от най-силните икономически области усвояват и най-много средства.Най-големите проекти, финансирани по оперативните програми до момента, са за метрото в София, отсечки от магистрали и пътища, както и пречиствателни станции в различни точки на страната. В същото време хиляди проекти на общинската администрация се фокусират в правенето на градинки, облагородяване на общински обекти, козметични ремонти на сгради и съоръжения. Проблемът обикновено е, че при ограничен административен капацитет и преследване на краткосрочни цели (до следващите местни избори), общините често се налага да избират дали да кандидатстват за европейски проект или да търсят реални инвестиции. Търсенето на инвеститори е дългосрочен и трудоемък процес с неясен шанс за успех, но пък води до реално развитие на местната икономика. Нерядко е свързан и с разходи за общината (изграждане на инфраструктура, например), без да носи особени приходи в общинския бюджет поради продължаващата липса на фискална децентрализация. В същото време изпълнението на европейски проекти води директно до бърз и видим за гражданите (избирателите) резултат - хубава градинка, например – и дава възможност за допълнителните възнаграждения на общинските служители.

Явор Алексиев

На 29 юни 2017 г. представители на ИПИ взеха участие във форум в гр. Русе, посветен на Деня на река Дунав, на който представиха социален и икономически анализ за състоянието на Дунавските общини. На форума бяха лансирани множество идеи за инфраструктурни и трансгранични проекти, изменения в нормативната уредба и инициативи, които да помогнат за повишаването на конкурентоспособността на местната икономика.

Като основни проблеми пред дунавските общини се очертават ниското ниво на инфраструктурно развитие и свързаност – фактор, възпрепятстващ както инвестиционната активност, така и трудовата миграция между общините. В резултат на това както безработицата, така и нагласите на населението към миграция остават високи.

По-долу сме представили някои основни моменти от нашия преглед на икономическото и социалното състояние на дунавските общини.

Икономически зони и доходи

По протежението на р. Дунав се оформят три икономически зони – Русе, Козлодуй и Плевен. Средното ниво на заплащане в тях нараства по-бавно от средното за страната, като това важи с особена сила за общините, съставляващи икономическа зона “Козлодуй”. Там, обаче, се наблюдават и едни от най-високите нива на средно заплащане през 2015 г. (1465 лв. бруто/месец), основно заради наетите в АЕЦ “Козлодуй”. Заплатите в Русе (719 лв.) и околните общини са по-близки до средните за страната (878 лв.) от тези в Плевен (666 лв.). Въпреки това техният ръст изостава от средния за страната, най-вече заради ефекта, който възнагражденията в столицата имат върху средните стойности.

Демография

В периода между 2000 и 2016 г. населението на дунавските общини намалява с близо 25%, което е два пъти по-бърз спад от средния за страната. Единствената община, в която негативните демографски тенденции не са толкова ясно изразени, е Русе, където спадът на населението е с 11%. Други областни центрове като Видин и Силистра губят около 30% от населението си, а в по-малки общини като Брегово и Никопол спадът е над 40%. През 2016 г. близо 60% от населението на дунавските общини живее в Русе, Видин, Свищов и Силистра. Наред с отрицателния естествен прираст, в дунавските общини се наблюдават и негативни миграционни тенденции, като през последните няколко години тези общини губят средно по 1750 души годишно. Трябва да се отбележи, че в района не липсват примери на общини, които регистрират положителен механичен прираст в някои отделни години, но той не е достатъчен за обръщане на общата тенденция.

Инвестиции

Като водещ проблем пред развитието на района се очертава липсата на достатъчно преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ). В 23-те общини по поречието на река Дунав живее близо 7% от населението на страната, но обемът на привлечените ПЧИ към края на 2015 г. възлиза на едва 1,75% от общите в икономиката.

Източник: НСИ, изчисления на ИПИ

Близо 75% от всички ПЧИ са съсредоточени в община Русе, но в съотношение с населението общото им ниво дори тук е с близо една трета по-ниско от средните за страната 3000 евро/човек (с натрупване към края на 2015 г.). Примери за чуждестранни инвеститори с растящи обороти и броя на наетите не липсват, но отново, те са концентрирани предимно в индустрията на община Русе. Друг индикатор за инвестиционната активност - разходите на предприятията за придобиване на ДМА, постепенно се повишава, но през 2015 г. остава с 11% под нивата от 2011 г., както и под средните за страната нива.

Пазар на труда и образование

Пазарът на труда е силно фрагментиран. Въпреки три поредни години на спад коефициентът на безработица остава висок – 14,21% през 2016 г. В почти половината от Дунавските общини, обаче, безработни са над 25% от икономически активните лица, а в 6 от тях – над 30%.

Източник: АЗ, изчисления на ИПИ

Най-ниско е нивото на безработица в община Русе (4%), а най-високо - това в община Димово (59%). Въпреки наличието на свободна работна ръка в много от по-малките общини, ежедневната трудова миграция в региона е сравнително ниска, което може да бъде обяснено както с образователния профил на населението в някои от тях, така и от все още изоставащото инфраструктурно развитие. Ежедневната трудова миграция между общините обхваща около 6% от заетите лица при над 8% на национално ниво.

Адриан Николов

Публикувайки последните резултати от държавните зрелостни изпити по български език и литература, проведени преди месец Министерство на образованието постави акцент върху по-малкия брой слаби оценки тази година. Наистина, повод за радост има – номиналният брой скъсани ученици през 2017 г. в страната като цяло намалява в сравнение с миналата година, от 4189 на 3887 ученика. В относително изражение този спад е с около 1% от общия брой зрелостници. Това, на което не се обръща толкова внимание е, че спадът в слабите оценки е само спрямо предишната година. Всъщност, тазгодишният процент скъсани ученици е второто най-лошо постижение в историята на зрелостните изпити.

По-малко внимание беше отдадено на лекия спад в средния успех на същата матура – от Добър 4,17 на Добър 4,13. Въпреки че е продължение на относително стабилната тенденция към спад на средния резултат през последните години, намалението с 4 стотни надали е толкова значителен белег за спад на качеството на образование, колкото знак за малко по-висока трудност на конкретното оценяване, както и потвърждение на липсата на чувствителни подобрения в качеството. По-лошото представяне и в броя на слабите оценки, и в средния успех донякъде може да бъде обяснено и със затягането на контрола и мерките против преписване през последните години – с други думи, оценките вече по-точно отразяват реалните способности на учениците.

Агрегираните данни обаче често скриват по-интересни тенденции на местно ниво – по тази причина тук ще разгледаме тенденциите в предоставените от МОН данни на областно равнище.

Картата посочва слабите оценки в отделните области на матурата по БЕЛ като процент от всички явили се ученици. Ясно личат значителните неравенства в качеството на образованието в различните области, които средната за страната стойност не успява да предаде – докато в столицата с матурата не се справят едва 2%, то в областите Ямбол и Кърджали се провалят една пета от явилите се ученици. Положителен пример са резултатите в Смолян, където резултатите се повишават значително през годините, вследствие от целенасочените политики към подобряване на качеството на образованието.

Динамиката на слабите оценки по области ясно посочва затягането на контрола на зрелостните изпити – в области като Кърджали например, където процентът на слабите оценки през 2014 г. е бил 3%, но в рамките на три години се повишава повече от шест пъти. Сходна динамика, но с по-умерени разлики се наблюдава и в Ямбол, Пазарджик, Силистра и София-област. Интересен случай е Монтана, където дялът на слабите оценки е намалял почти наполовина в рамките на последната година. Обратно при областите с традиционно по-високо качество на образованието – София-град, Пловдив, Варна, Бургас не се наблюдават почти никакви изменения през последните години.

Промените на средната оценка най-общо следват тенденциите при слабите оценки. Тук обаче има известни белези на задълбочаващото се неравенство в образованието между отделните области, тъй като при лидерите се наблюдава леко подобрение на постиженията, докато при областите с по-слаби резултати тенденцията е към влошаване. Общата картина обаче насочва най-вече към стагнация и липса на промяна в системата на училищно образование.

Областните резултати от последните зрелостни изпити не насочват обаче само към негативни изводи – динамиката в броя на слабите оценки например подсказва, че матурите се справят все по-добре в отразяването на реалното качество на местните образователни системи. Те обаче подчертават и нуждата от реформа както на системата на финансиране, така и на училищната мрежа, тъй като без тях неравенствата в качеството на образованието по места ще продължат да се задълбочават.

Адриан Николов

Качеството на образованието в България може да се мери по много начини. Самата образователна система на всяка от трите си степени – начално, основно и средно - съдържа външно независимо оценяване на всички ученици. Освен това страната участва и в няколко международни проучвания на качеството, например TALIS и PISA. Най-общо те сочат, че в сравнителен контекст предлаганото от българската образователна система качество е средно в световен план и това му равнище не се изменя значително през годините.

Анализът на ниво държава – особено държава като България, в която има значителни регионални различия – обаче честно скрива неравенствата и неравномерни резултати вътре в самата държава. По тази причина тук ще разгледаме представянето на учениците в отделните общини в страната.

Ползваният измерител на качество е представянето на учениците на външното оценяване по задължителния за всички изпит по български език и литература, провеждан след седми клас. Индикаторът е избран, тъй като покрива на практика цялата страна . Това позволява пълна сравнимост, тъй като се ползват едни и същи тестове за всички ученици в конкретната година.

Резултати от оценяването след седми клас по общини

Видими са значителните разлики между отделните общини. Докато в Ново село, Видинско, средният резултат за общината е едва 7,9 от възможни 65 точки , а в Златарица, Великотърновско – 10,2, седмокласниците в Златоград, Смолянско постигат среден резултат от 39,8, а тези в Смолян - 39,7. Тези екстремни резултати най-вероятно са продукт не само на качеството на преподаване, но и на случайни вариации и относително малкия брой ученици в тези общини.

Въпреки това се откроява ясна правопропорционална зависимост между големината на населеното място и представянето на външното оценяване, т.е. по-големите общини в общия случай постигат по-високи резултати на оценяването. Причина за това най-вероятно е съсредоточаването на по-добри училища и преподаватели в тях, но и насочване на по-добрите ученици към училища в големите градове. Обратното не може да се каже за малките общини, поне не и с висока сигурност – сред тях има и добри, и лоши резултати, но преобладават по-ниските в сравнение с големите общини.

Тези резултатите сочат, че качеството на предлаганото образование е неравномерно между отделните общини, като училищата в малките общини не са сравними като качество и резултати с тези в големите. Дори и да приемем, че семейната и социалната среда в по-малките общини дават по-лош старт на учениците в тях, очевидно е, че училищата не успяват да преодолеят тези дефицити, а ги запазват.

Този проблем би могъл да намери своето решение (поне) по два начина. Първата възможност е целево насочване на човешки и финансови ресурси към местата, където оценяванията сочат по-слаби резултати. Настоящата система обаче вече разпределя финансирането на училищата неравномерно с приоритет на училищата в малките населени места, но въпреки това разликите в качеството остават значителни. Пренасочването на учители от големите към малките градове в голям мащаб изглежда труднопостижимо, дори и при наличие на финансова мотивация, най-вече заради възможностите за развитие и условията на живот в малките населени места.

От няколко години такова насочване на високообразовани млади хора към училища в слабо развити, малцинствени територии и селски общини се прави успешно от програмата „Заедно в час“. Въпреки че програмата създава добри условия и мотивация за млади учители, които днес са рядкост в системата на училищно образование, нейният обхват на този етап е прекалено малък (според уебсайта на програмата, през учебната 2016/17 в нея участват около 170 млади учители), за да доведе до системна промяна в качеството на образование по места. Ако подходът ѝ обаче бъде възприет и репликиран в много по-голям мащаб, той би могъл да предостави решение на проблемите на качеството.

Вторият подход е окрупняване на училищата. Статистическият анализ на ниво училище сочи, че училищата, от които повече ученици се явяват на външното оценяване, постигат по-високи резултати (като ефектът е 0,15 точки за всеки явил се ученик). Освен да осигури достъп до по-качествено образование за повече ученици, окрупняването на училищната система би довело и до спестяване на значителни средства за поддръжка на училищни сгради и персонал на места, където се предлага по-малко качествено образование. Настоящата система на финансиране на училищното образование обаче възпрепятства този процес, тъй като единните разходни стандарти насочват повече средства именно към учениците в по-малките общини. Очевидно, обаче, по-голямата субсидия на ученик за тези училища не гарантира добро образование, а по-скоро обратното – поддържа „на системи” училища с ниско качество на преподаването.

Последните данни за развитието на европейските региони нееднозначно показват, че България далеч не е единствената страна, в която регионалните различия са първо, значителни и второ, се задълбочават. На практика липсват примери за страни, които да успяват да постигнат едновременно повишаване на благосъстоянието и в най-бедните, и в най-богатите си райони, което в същото време да доведе до видима вътрешна конвергенция.

Накратко за България

Разликите между най-бедния и най-богатия български район (съответно Северозападния и Югозападния) остават значителни. Докато БВП на човек от населението, изразен в стандарт на покупателната способност[1] (СПС), в Северозападна България е едва 29% от средното за ЕС, този в Югозападна България достига 76%, основно заради развитието на столицата. “Ножицата” се разтваря най-вече в периода между 2006 и 2010 г., когато показателят за Югозападна България се увеличава от 59 на 77% от стойността за ЕС, докато увеличението в Северозападна България за този период е от 26 на 28%. През 2015 г. средната стойност за страната достига 47% от нивото за ЕС, но всички райони с изключение на Югозападния остават далеч под тази стойност. Най-близко са Североизточния и Югоизточния район (по 39%).

Регионалните различия в ЕС

На първата графика е представена разликата между най-бедния и най-богатия район във всяка една от страните, които имат повече от един район в рамките на Европа и за които Евростат е публикувал сравними данни за 2015 г. Показана е и средната стойност за съответната страна.

Графика 1: БВП на глава от населението (СПС) като % от средното за ЕС, 2015 г.

Източник: Евростат, изчисления на ИПИ

В процентни пунктове разликата варира от 512 пункта във Великобритания до едва 4 пункта в Хърватия, като стойността за България е 47 пункта – шестата най-ниска в ЕС.

Промяна за периода 2006-2015

В периода 2006-2015 г. тази разлика намалява значително (с повече от 10 пункта) в 6 от общо 21 страни със сравними данни и се увеличава значително (с повече от 10 пункта) в 7 страни, между които и България. Трябва да отбележим, че в повечето страни с намаляващи различия (Белгия, Португалия, Гърция и дори Румъния) този процес се дължи по-скоро на понижаване на относителното благосъстояние в най-богатия район, отколкото на изпреварващо развитие в най-бедния такъв. В Австрия динамиката е двупосочна – ясно изразено повишаване на благосъстоянието в най-бедния район и лек спад при най-богатия. Единствено при Германия имаме по-ясно изразен процес на конвергенция, при който най-богатият район запазва нивото си на благосъстояние (без да го повишава), а най-бедният – постепенно подобрява резултата си.

Графика 2: Страни с намаляващи и увеличаващи се различия (2015 спрямо 2006 г.), пунктове

Източник: Евростат, изчисления на ИПИ

При страните в червено, в които се наблюдават задълбочаващи се различия между най-бедния и най-богатия район (където е и България), причината обикновено е изпреварващото развитие на втория, но и тук може да обособим две групи:

• В Швеция, Дания, Франция и Великобритания най-бедният район понижава благосъстоянието си, докато БВП на глава в най-богатия нараства;
• В България, Полша и Словакия както най-бедният, така и най-богатият район повишават благосъстоянието си, но разликата се задълбочава поради по-бързото развитие на втория.

Друг поглед към различията

В същото време в ЕС има само четири страни, в които разликата между най-бедния и най-богатия регион (в пъти) е по-голяма от тази в България – Великобритания, Словакия, Чехия и Белгия. Над два пъти е още разликата в Италия, Германия, Унгария, Полша и Франция. Най-малки разлики се наблюдават в Хърватия, Словения, Румъния и Португалия.

Графика 3: Разлика в БВП на глава от населението (изразен в СПС) между най-бедния и най-богатия район на страните в ЕС (в пъти), 2015 г.

Източник: Евростат, изчисления на ИПИ

[1] Стандартът на покупателната способност (СПС) е условна валута, която позволява международни сравнения, тъй като взима предвид разликата в цените на стоките и услугите в отделните страни. Агрегатите, изразени в СПС, се получават като агрегатите по текущи цени в националната валута се разделят на съответния паритет на покупателната способност.