Новини

Явор Алексиев

Възстановяването на пазара на труда в страната продължи и през 2016 г., макар и с по-бавни темпове спрямо 2015 г. Подобрението на ситуацията вече е ясно видима не само на областно, но и на общинско ниво, особено що се касае до увеличаването на броя на общините с относително нисък коефициент на безработица. Според данни на Агенция по заетостта (АЗ), които ИПИ поиска и получи, вече има 16 общини, в които безработицата е под 5% (в тъмно синьо на картата) и 75 общини, в които тя е под 10% (в светло синьо). През 2013 г., в разгара на кризата на пазара на труда, броят на тези общини е бил съответно 3 и 41.

Източник: АЗ

И в тези данни, обаче, виждаме неравномерността на възстановяването на трудовия пазар в страната. Паралелно с общата благоприятна тенденция се забелязва и устойчиво висока безработица в много територии. И през 2016 г. в страната има 10 общини, в които безработицата е над 50%, както и 56 общини, в които тя е между 25 и 50%. Макар и в двете групи да се наблюдава спад спрямо 2013 г., безработицата в много от тях е аналогична с нивата от 2011 г., което показва, че чувствително подобрение на икономическата ситуация в големи части от страната на практика няма.

Източник: АЗ

На регионално ниво прави впечатление по-бързото възстановяване в южната част на страната, като компактни групи от общини с ниска безработица се наблюдават около столицата, Пловдив, Стара Загора и Бургас. В Северна България като такива по-широки региони можем да обособим регионите на Севлиево-Габрово-Велико Търново и Варна-Добрич.

Източник: АЗ

Освен в областните центрове (с изключение на Видин), коефициент на безработица под 10% в Северозападна България се наблюдава единствено в общините Троян и Априлци. Въпреки наличието на редица области с ниска безработица в североизточната част на страната, и там срещаме групи от съседни общини с много високо ниво на безработица.

Данните на АЗ показват, че в страната има много на брой общини, които все още биват заобикаляни от цялостното подобрение на икономическата конюнктура в страната, поне що се касае до осезаем положителен ефект върху пазара на труда. Сред причините за това са слабата бизнес активност в тези и близки до тях общини, както и сравнително ниската трудова мобилност на населението в тези райони, включително и заради проблеми с квалификацията и образованието на работоспособното население.

презентация | съобщение до медиите

Възстановяването от кризата е факт във все повече области. Това се вижда както от данните за съвкупното производство, така и от тези за инвестициите и заетостта.

РЕГИОНАЛНИ ПРОФИЛИ: ПОКАЗАТЕЛИ ЗА РАЗВИТИЕ 2016

През 2014 г. икономиката на България най-накрая успя да преодолее последствията на кризата и брутният вътрешен продукт в реално изражение надмина предкризисното си ниво. Икономиките на 9 области вече достигнаха нивата на брутния си продукт отпреди кризата. В останалите 19 области, обаче, реалният БВП все още е по-нисък спрямо стойността си от 2008 г. Прави впечатление, че всички области без изключение в Северозападна България все още са „под вода” и тепърва им престои да превъзмогнат удара на кризата върху икономиките си. В същото време, икономиките на Северна централна и Североизточна България вече наближават предкризисното си производство. Макар и в Южна централна България възстановяването все още да не се е случило, област Пловдив представлява огромно изключение и вече отчита реално съвкупно производство с близо 9% по-високо от нивото преди кризата. Това се дължи на значителните инвестиции в няколко бързорастящи сектора като аутсорсинг индустрията и производството на части за коли, които областта привлече последните години.

Що се отнася до инвестициите, там процесът на възстановяване също става все по-видим на областно ниво. Макар и преките чуждестранни инвестиции да стагнират последните години, разходите за дълготрайни материални активи (ДМА), които са другият основен показател за инвестиции, разкриват по-оптимистична картина. Около 1/3 от областите вече отчитат разходи за ДМА, които надхвърлят предкризисните стойности. Това до голяма степен се дължи на интензивното усвояване на европейски средства в периода 2014-2015 г. заради приключването на предходния програмен период и последната възможност за усвояване на средства от него през 2015 г.

Големият въпрос, обаче, е доколко европейските средства помагат за скъсяването на дистанцията със средноевропейското ниво на благосъстояние, от една страна, и намаляват разликите вътре в страната, от друга. Т.е. дали е налице сближаване, което е и основната цел на тези фондове. Анализът на ИПИ показва, че повечето области наистина отчитат сближаване на БВП на глава от населението със средноевропейското ниво от 2007 г. насам. В София (столица) БВП на човек вече е равен на средноевропейския – с други думи, София вече е Европа. Столицата концентрира все по-голям дял от икономическата активност в страната (близо 40% по последни данни), и представлява голямата разлика в доходите между Северна и Южна България. Ако София се извади от сметките, както БВП на човек, така и заплатите и доходите в Северна и Южна България са сходни като размер. В повечето области, обаче, БВП на човек е едва между 20 и 40% от средното за ЕС.

В същото време не се открива значима статистическа връзка между темпа на сближаване, от една страна, и размера на усвоените еврофондове, от друга. Т.е. нарастването на благосъстоянието в повечето области и „догонването” на средноевропейското ниво изглежда не се дължи на европейските фондове.

Освен това сближаване вътре в страната не се наблюдава, напротив – разликите между областите се увеличават. Този процес на „раздалечаване” е особено интензивен до 2008 г. След известно затишие до 2012 г., тази тенденция отново се наблюдава 2013-2014 г.

Задълбочаването на разликите в развитието вътре в страната се потвърждава и от нашия клъстерен анализ, който групира областите по сходства и различия. Единствено София (столица) има цялостно благоприятен социално-икономически профил, като за поредна година се обособява в самостоятелен клъстер, т.е. няма друга област в страната, която да наподобява нейното състояние и развитие. В същото време, обхватът на профилите, характеризиращи се с лошо социално-икономическо състояние, остава по-широк, отколкото на тези с относително добро състояние. Откроява се проблемното социално-икономическо състояние на Северозападна България, а все по-отчетливо - и на Северния централен район.

Тези наблюдения подкрепят извода, че регионалната политика в България не дава резултати. Вменените със стратегии и закони цели не се постигат, дори напротив – различията се задълбочават, проблемите също. Анализът повдига и въпроса дали разчитането само и единствено на „усвояването“ на средства от ЕС е начин за постигане на устойчиво, стратегическо развитие. Все повече се налага заключението, че „усвояването“ на средствата от ЕС се превръща в цел на политиката, вместо в средство за прилагането ѝ.

Разликите в развитието са особено отчетливи на пазара на труда. 2014 и 2015 г. бяха особено силни за създаването на нови работни места в страната. Въпреки това, осем области не успяха да се включат в този процес през 2015 г. Не е изненада, че повечето от тези области се характеризират с дълбоки структурни проблеми - Враца, Монтана, Силистра, Кърджали. Безработицата намаля във всички области без изключение през 2015 г., но в няколко области (вкл. и в гореизброените четири) това се дължеше на все по-ниска икономическа активност, а не на нови работни места. В тези области част от безработните спират да търсят активно работа и напускат работната сила.

В същото време в редица области проблемът с недостига на работна ръка става все по-остър. Липсата на подходящи кадри както със средно специално, така и с висше образование в редица направления ограничава потенциала на областните икономики за растеж. В момента около 1/3 от промишлените предприятия изтъкват липсата на хора като основен ограничител пред своето по-нататъшно разрастване, а над 70% от малките и средните предприятия посочват недостига на хора като най-голяма пречка за бизнеса си.

Постоянното влошаване на индикаторите за обхват и качество на образователната система в повечето области задълбочава дисбалансите между търсенето и предлагането на пазара на труда. Делът на отпадналите от основно и средно образование вече достига 2,8% средно за страната, което е най-високото ниво от 2006 г. насам. В същото време средният успех на матурите по български език и литература (БЕЛ) спада до 4,17 през 2016 г. - най-ниският резултат от въвеждането им. Делът на слабите оценки пък е рекордно висок: близо 9% от учениците не са издържали матурата. Най-слабо развитите области като Силистра, Разград, Кърджали и Монтана се нареждат в дъното на класацията от матурите, което допълнително влошава техните шансове за догонване в дългосрочен план.

Негативните демографски тенденции в цялата страна също продължават да оказват натиск върху пазара на труда. Дори и столицата не е пощадена от тях, като естественият прираст в нея е най-нисък от 2007 година насам. Вече има четири области, в които лицата на възраст над 65 години са два пъти повече от децата (0-14 години) – Видин, Габрово, Кюстендил и Перник. Само шест области пък продължават да привличат заселващи се от други области - София (област), София (столица), Бургас, Хасково, Варна и Пловдив. В същото време, сред най-големите „донори” на работна ръка са областите Смолян, Разград, Видин и Враца, което води до бързото им обезлюдяване и до все по-негативни перспективи пред тяхното развитие.

Като цяло, анализът на регионалното развитие на ИПИ показва, че през 2014-2015 г. все повече области преодоляват ефектите от кризата върху инвестициите и пазара на труда. В същото време, обаче, около 1/3 от областите страдат от дълбоки структурни проблеми, които им пречат да достигнат предкризисното си ниво на производство, заетост и инвестиционни потоци и които бързо се обезлюдяват. Това развитие на страната „на две скорости” води до продължаващо задълбочаване на различията между областите. Усиленото усвояване на европейските фондове през последните две години по никакъв начин не помага за преодоляването на тези разлики. Все повече се налага наблюдението, че европейските фондове са се превърнали в цел сама по себе си, която заменя дългосрочната политика за регионално развитие и води до трайна зависимост на местните бюджети от тези средства.

29-ти ноември 2016 г., 11:00 - 12:00

Пресклуб на БТА 

Институтът за пазарна икономика (ИПИ) ще представи петото годишно издание на единственото по мащаба и дълбочината си изследване на социално-икономическото състояние и развитие на областите в България.

Тази година фокусът на представянето ще падне върху следните теми:

• кои области вече загърбиха кризата и кои продължават да се възстановяват;
• София ли е голямата разлика между Северна и Южна България;
• смениха ли посоката си инвестициите след кризата;
• допринасят ли европейските фондове за кохезията (сближаването) между областите;
• в кои части на страната пазарът на труда се задъхва;
• какво е състоянието на общинските бюджети и как протича оздравяването в проблемните общини;
• има ли тенденция на повишаване на местните данъци и такси.

Резултатите ще бъдат представени от:

Десислава Николова, главен икономист, ИПИ

Петър Ганев, старши икономист, ИПИ

Явор Алексиев, икономист, ИПИ

Александър Цветков, управител, Региостат

За повече информация: Весела Добринова (02/952 62 66, vessela@ime.bg)

Десислава Николова

През 2014 г. икономиката на България най-накрая успя да преодолее последствията от икономическата криза, като съвкупното производство в реално измерение надмина предкризисното си ниво. Възстановяването от кризата, обаче, все още предстои да се случи в голяма част от областите и регионите на България.

В 19 области брутният вътрешен продукт, коригиран за колебанията в цените, все още не е достигнал нивото си от 2008 г., преди кризата да настъпи в България. Тези области са разпръснати по територията на цялата страна и из всички региони на страната. Не е изненада, обаче, че единственият регион, чийто области без изключение все още не са възстановили от кризата, е Северозападна България, която включва областите Видин, Враца, Монтана, Плевен и Ловеч.

Другите два региона на Северна България – Северен централен и Североизточен, все още са в процес на излизане от кризата, но вече наближават „финалната линия”, т.е. предкризисните си нива на производство. Областите, чиито икономики теглят тези региони напред по пътя на възстановяването и които вече са загърбили последствията от кризата, са Велико Търново и Разград в Северния централен регион, и съответно Варна и Добрич в Североизточния регион.

На юг, Южният централен регион също все още остава „под вода” към 2014 г., като реалното му съвкупно производство тепърва ще изплува до нивото си от 2008 г. В тази част от страната, обаче, област Пловдив остава огромното изключение. Благодарение на сериозните инвестиции последните няколко години, съвкупното производство на област Пловдив вече е с 8,5% по-високо в реално изражение от отчетеното през 2008 г.

Югозападният и Югоизточният региони също вече отчитат реално производство, което с 2-3% по-високо от предкризисното. Икономиките в двата региона, които оглавяват тези положителни тенденции, са тези на София (столица) и широката Софийска област в Югозападния регион, както и тези на Стара Загора и Ямбол на югоизток.

Предвид това, че растежът на българската икономиката се засили почти двойно през 2015 г. спрямо 2014 г. и достигна 3%, най-вероятно и други области са успели да надминат предкризисното си ниво на БВП през миналата година. Заетостта също вече расте в повечето области през 2015 г., което предполага разпростирането на положителните икономически процеси в по-голямата част от страната. Така, данните за БВП на регионално ниво за 2015 г. ще покажат в кои области проблемите в местната икономика са много повече от циклични и се дължат на структурни предизвикателства като липса на инвестиции, силно влошена демография, липса на квалифицирана работна сила, слабо развита инфраструктура и други фактори, които възпират развитието на тези територии.

Николай Славков

Настоящата статия има за цел да съпостави Северна и Южна България по три показателя за доходите и стандарта на живот:

• БВП на човек от населението;
• Средногодишен доход на лице от домакинство;
• Средна годишна брутна заплата.

Според някои икономисти, реална съпоставка между Северна и Южна България не може да бъде направена без да бъде изключено влиянието на столицата върху данните. От години София-град се отличава от всяка друга област в страната и се твърди, че доброто представяне на Южна България се дължи единствено на нея. Затова в настоящата статия, освен сравнение на Южна и Северна България, добавихме още един показател, който изключва София (столица) от региона.

Източник: НСИ

От 2000 г. насам ножицата между Северна и Южна България непрекъснато се увеличава, като ефектът се засилва с настъпването на икономическатата криза в страната през 2009 г. Интересни са обаче данните за Южна България без София. Те показват, че регионът и Северна България се развиват приблизително еднакво по този показател, но отново кризата от 2009 г. е моментът, в който настъпва промяна. Видно е, че икономиките в Северна България получават по-сериозен удар от кризата, те постепенно успяват да преодолеят последиците от икономическия шок и да достигнат средното ниво на БВП на човек от населението в Южна България (без София) през 2014 г. Вероятна причина за по-дълбоката криза в Южна България (без София) е от една страна фактът, че в Южна България са концентрирани основните икономически центрове, привличащи инвестиции. От друга страна, в Северна България предпоставка за липсата на такива инвестиции е по-лошата демографска структура и по-лошата инфраструктура, което е и пречка за по-бързото съвземане на региона след кризата.

Източник: НСИ

Динамиката на заплатите в южния и северния регион също е интересна. Очаквано, тук също разликата между Южна и Северна България се задълбочава, като през годините се наблюдава устойчива тенденция. Виждаме обаче, че сравнявайки заплатите в Северна България и тези в Южна България, без да се включва София-град към южната част на страната, двете серии имат относително идентично движение през годините, с минимални разлики. Тези данни са изненадващи на фона на по-лошото икономическо развитие на севера и вероятно могат да се обяснят със своеобразен арбитраж на работната сила, т.е. благодарение на вътрешната миграция между областите, заплатите от двете страни на Стара планина почти се изравняват.

Последният показател, по който ще съпоставим двете части на страната, е по получаваните от домакинствата доходи.

Източник: НСИ

Бележка: Трябва да се има предвид при коментирането на данните, че при измерването на доходите от НСИ понякога възникват необясними аномалии.(https://www.infograf.bg/index.php?/article/1441259192602).

Столицата отново е областта, която дърпа Южна България напред и поддържа разликата със Северна България. В статистическата серия, в която не е включена, обаче, се забелязва макар и малко изоставане. То се дължи на факта, че тук е включен не само предишния показател - брутната заплата на наетите, а и няколко други показателя като пенсии, различни обезщетения и помощи, доходи от собственост и други доходи, при които Северна България има превес през последните години.

Очевидно, елиминирайки столицата от данните, Северна България не отстъпва на южната част от страната по нито един от трите разглеждани показателя. За съжаление това потвърждава извода, че по-доброто представяне на Южна България се дължи изключително на София, въпреки бързото развитие на Бургас и привлечените инвестиции в областите Пловдив и Стара Загора.

* Авторът е стажант в ИПИ

Две от всеки три данъчни промени на местно ниво са в посока увеличение

Явор Алексиев

В периода между април 2012 и юни 2016 г. ИПИ проведе 5 отделни изследвания на нивата на местните данъци и такси като част от проекта „Регионални профили: показатели за развитие”. За целта през пролетта на всяка година изпращаме заявления по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) до всички общини в страната. В обхвата на изследването влизат пет вида данъци и такси:

• данък върху недвижимите имоти - нежилищни имоти на юридически лица (‰)
• данък върху превозните средства и леките автомобили – с мощност над 74 kW до 110 kW (лв./kW)
• годишен патентен данък за търговия на дребно до 100 кв.м. търговска площ – при най-добро местонахождение на обекта (лв./кв.м.)
• такса за битови отпадъци – за нежилищни имоти на юридически лица (‰)
• данък за прехвърляне на собственост (‰)

Резултати от изследването

Общо за периода 2013-2016 г. сме идентифицирали 107 случаи на намаляване на местни данъци и такси и 209 случая на увеличаване. Това означава, че две от всеки три данъчни промени на местно ниво водят до по-високи данъци и такси за гражданите и бизнеса. Най-вероятно действителните промени (и в двете посоки) са повече от регистрираните от нас, но официална и изчерпателна информация за това няма. Събраните от нас данни покриват около 80% от общините и дават достатъчно добра представа за промените в основните данъци и такси на местно ниво.

Брой на случаите на увеличаване и намаляване на местни данъци и такси в периода 2013-2015 г.

Източник: ИПИ на база заявления по ЗДОИ до общините

Когато за последно направихме подобен преглед (за периода 2013-2015 г.), таксата за битови отпадъци и патентният данък за търговия на дребно се оказаха по-често намалявани, отколкото увеличавани. Добавянето на данните за 2016 г. обаче прави общите увеличавания при таксата за битови отпадъци 76 за периода 2013-2016 г., докато намаляванията стават общо 68. При патентния данък за търговия на дребно случаите на намаляване и увеличаване на ставката се изравняват на 10. Така, според последните данни с които разполагаме, вече няма случай на данък или такса, които да са по-често намалявани, отколкото увеличавани за периода.

От данните се вижда ясно, че посоката на движение при данъка за възмездно придобиване на имущество и при данъка върху недвижимите имоти на юридическите лица е една – нагоре. И при двата случаите на увеличаване са над 7 пъти повече от тези на намаляване. Все по-чести стават и увеличенията на данъците върху превозните средства.

Промените през 2016 г.

Проблемите за общинските бюджети след кризата и покрай усиленото усвояване на евросредства (което предполага префинансиране и съфинансиране от общините) явно са оказали ефект върху фискалната политика на местните власти. Според информацията, подадена ни от самите общини, през 2016 г. е направен рекорден брой увеличавания на местни данъци и такси – общо 81. Случаите, в които данък или такса са били намалени, са едва 17, което е втората най-ниска стойност за тези 4 години.

Брой промени в нивото на местните данъци и такси през годините

Източник: ИПИ на база заявления по ЗДОИ до общините

През 2016 г. има по 25 случаи на увеличаване на такса смет и данъка върху недвижимите имоти. Увеличенията на данъка върху превозните средства са 15, а върху възмездното придобиване на имущество – 10. Най-малко са решенията за вдигане на данъка за търговия на дребно – едва 6, но и това е своеобразен рекорд за този вид налог, който е сред най-рядко променяните.

Какви са обясненията

Многобройните случаи на увеличаване на размера на местните данъци и такси през 2016 г. свидетелстват както за фискалните затруднения на общините в края на предходния програмен период на ЕС, така и за липсата на реална данъчна конкуренция между тях.

Ниският дял на местните данъци в общата данъчна тежест за предприятията и бизнеса поставя обективни граници на степента на данъчната конкуренция между общините. Малко вероятно е това дали данъкът върху недвижимите имоти е 1‰ или 2,5‰, например, да е предпоставка за влизането или излизането на инвестиции в и от община. Огромната част от данъчната тежест е към централната власт, което до голяма степен обезмисля опитите на общините да се конкурират в привличането на бизнес (да не говорим за граждани) чрез намаляване на местното данъчно бреме.

Своята роля за многобройните повишавания на данъците и таксите през 2016 г. най-вероятно са изиграли и отминаването на местните избори, както и практическото дискредитиране на процеса на фискална децентрализация от есента на 2015 г. Тогава правителството успя да опорочи идеята за фискална децентрализация (обвързвайки я реално с покачването на данъците), както и да смени цялостно темата, насочвайки вниманието от недостатъчните приходоизточници в общините към техните дългови проблеми. В допълнение трябва да споменем и призивите на премиера Бойко Борисов за повишаване на размера и събираемостта на местните данъци и такси. Близо половината от случаите на увеличаване (39 от общо 81) са в общини, спечелени от ГЕРБ. И все пак, предвид общия брой общини, в които партията успя да спечели изборите, този дял е по-скоро недостатъчен, за да покаже някакъв тип натиск от страна на централната власт.

Така можем да обособим две основни причини за наблюдавания ръст на местните данъци и такси през 2016 г.:

1) Структурна причина - липсата на реална данъчна конкуренция между общините в страната, която е следствие от ограничените им фискални правомощия;

2) Циклични причини – краят на предходния програмен период и неговият ефект върху общинските бюджети, отминаването на местните избори и спрения процес на фискална децентрализация.

Явор Алексиев

Само година след като темата за финансовата децентрализация за кратко влезе в обществения дебат, политическата воля за предприемане на реални стъпки в тази посока изглежда изчерпана. Правителството до голяма степен матира инициативата на местните власти в два хода:

1) Успешният опит от есента на миналата година за трансформиране на дебата за децентрализация в дебат за по-високи данъци. След дългогодишно протакане на дискусията за прехвърляне на част от постъпленията от данъка върху доходите на физическите лица към общините, финансовият министър Владислав Горанов предприе ход, който до голяма степен дискредитира идеята за фискална децентрализация. Предложението за запазване на сегашното ниво на данъка върху доходите на физическите лица на национално ниво и отдаването на правомощия на общините допълнително да „товарят” работещите с до 2 процентни пункта увеличение на този данък (и то в навечерието на местните избори) до голяма степен запуши устите на местните власти по темата, поне що се касае до фискалната 2016 г., а вероятно и след това.

2) Приемането на механизма за финансово оздравяване на общини, който макар да предвижда инструменти за насърчаване на по-висока събираемост и оптимизиране на административни разходи за закъсали общини, в общия случаи поставя местните финанси в още по-силна зависимост от централната власт. Особено притеснителна е възможността за „опростяване” на безлихвените заеми от централния бюджет за проблемни общини при постигане на задоволителни резултати в оздравяването на местните финанси – неприкрит инструмент за фаворитизъм на удобни кметове.

С първия ход правителството успя да опорочи идеята за фискална децентрализация (обвързвайки я с покачването на данъците), а с втория – да смени цялостно темата, насочвайки вниманието от недостатъчните приходоизточници в общините към техните дългови проблеми. С други думи, ако подкрепящите концепцията за фискална децентрализация се опитваха да придадат на българската община имидж на местна власт, която може да бъде по-малко зависима и достатъчно отговорна, то механизмът за финансово оздравяване успя да ги опортрети като група фискални безотговорници.

Въпреки тези ходове на МФ обществената енергия в подкрепа на фискалната децентрализация далеч не е изчерпана, поради което искаме да насочим вниманието към няколко от заключенията на два скорошни доклада, публикувани на страницата на Националното сдружение на общините в Република България (НСОРБ): „Анализ на изпълнението на общинските бюджети за 2015 г.” и „Показатели за развитието на фискалната децентрализация в Югоизточна Европа: 2006-2014 г.”.

• На практика няма страна от Югоизточна Европа, в която дългът на местните власти да не е нараснал през последното десетилетие. В общия случай това се обяснява с необходимостта от по-високи капиталови разходи и сравнително по-малките данъчни правомощия на местните власти в сравнение с тези в Централна и Западна Европа.
• Увеличаването на задлъжнялостта на българските общини (особено през 2015 г.) е до голяма степен пряко следствие от липсата на алтернативи за съфинансиране на инвестиции по линия на европейските фондове. Трябва да се има предвид, че 2015 г. е последната, в която можеха да се извършват плащания по европейски проекти от предходния програмен период (2007-2013).
• Приходите на местните власти в България като дял от БВП са спаднали от 7% през 2008 г. до 5,3% през 2015 г. и то в условията на постепенно повишаваща се данъчна тежест в икономиката като цяло. Като част от приходите в консолидирания бюджет спадът за същия период е от 19,6% на 14,4%.
• Лишени от други възможности за набиране на собствени средства, българските общини прибягват най-често до увеличаване на имотните данъци, чиято събираемост, обаче, остава под 70% в 118 от 265-те общини в страната. В допълнение, този тип данъци са обект на редица данъчни облекчения. На практика всички резки промени в посока увеличаване на приходите се наблюдават при малки общини и се дължат на еднократни постъпления, безвъзмездни помощи или продажби на собственост.
• Структурата на приходната част на общинските бюджети не им позволява да бъдат пълноценно използвани като инструмент за правене на политики, между които и управление на дълга. Последното нещо, от което зависят местните разходни политики в България, са всъщност решенията на общинските съвети и предпочитанията на местните общности.

Проблем с общинския дълг в България има, но в общия случай той е продиктуван не от своеволия и фискална безотговорност на местната власт, а от структурните проблеми на данъчната политика. За да може една община първо да договори, а после успешно да изплати заем, тя трябва да управлява основната част от приходите си (т.е. собствените приходи да имат значителен дял) и да има по-голям контрол върху тяхното разходване. А с изключение на няколко големи града и курортни общини, повечето общини в България имат много нисък дял на собствените приходи и разчитат на трансфери от централната власт.

Разликите между капацитета на общините да генерират собствени приходи са значителни и това е проблем, който няма да бъде от само себе си разрешен при преотстъпване на част от постъпленията от данъците върху доходите на физическите лица. Въпреки това, начало трябва да бъде поставено, а единствената логически издържана и технически изпълнима посока в средносрочен план е именно тази на обвързване на икономическите процеси на територията на една община с нейния бюджет.