Новини

Преди няколко месеца ИПИ публикува дискусионен материал върху популизма в стопанството и регулацията на човешкото действие. Той изследва пет сфери от стопанския живот – от споделената икономика до социалните дейности, в които се наблюдава разрив между реалните нужди/решения и действащата нормативна рамка. Един от основните фокуси в материала е именно ограниченията пред аптеките в страната и липсата на достъп до лекарства в малките населени места.

Посочени са реални примери, които недвусмислено показват, че това е сериозен проблем. Последващи срещи на екипа на ИПИ с кметове и кметски наместници от малки населени места потвърдиха напълно описаната картина. Освен описанието на текущата ситуация, ясно сме описали и следните три точки: 1) в цяла Европа има практика да се откриват филиали на аптеки в малките населени места; 2) у нас има законодателна инициатива (от управляващите) и внесен добър текст в парламента; и 3) поради засиления интерес към законопроекта, трябва да се внимава в последния момент да няма необяснима промяна в позицията на депутатите по темата.

Тази седмица това се случи. Депутатите приеха окончателно промените в Закона за лекарствените продукти в хуманитарната медицина и отхвърлиха този текст, тоест филиали на аптеки в малките населени места няма да има. По всичко личи, че ще се разчита на старата практика, а именно кметът да ходи (ако и когато може) с личен автомобил и да купува лекарства на възрастните хора. Във връзка с този необясним завой в мисленето на родните депутати, публикуваме текста за аптеките от дискусионния материал на ИПИ в неговата цялост.

 Забравените общини – без лекарства в XXI век (март 2020 г.)

Социалните дейности рядко влизат в традиционния разговор за регулациите и техният ефект върху икономическата среда. Такъв тип ограничения обаче оказват сериозен ефект и върху социалната сфера, като имат директно отношение към качеството на живот на най-уязвимите групи в обществото. В случая разглеждаме понятието социални дейности в много широка рамка, а не само в тесния смисъл на услуги, предоставяни от общината – като домашния социален патронаж, например. Твърде бюрократизираните и регулирани дейности на местно ниво могат сериозно да ограничат възможностите на различни уязвими групи и увеличат неравенството в обществото.

Липсата на адекватен транспорт и свързаност с големия град е един от основните проблеми на малките и обезлюдяващи се населени места[1]. Подобни казуси регулярно влизат в общественото полезрение, като породиха и протести на различни места в страната[2]. Блокирането на малки населени места, тоест оставянето им без публичен транспорт, означава и ограничаване на достъпа до множество услуги, в т.ч. достъпът до лекарства. Всъщност повечето репортажи от малки населени места чертаят тази картина – липса на транспорт и свързаност и нерагламентирана социална функция на кмета или кметския наместник да решава социални проблеми с подръчни средства.

За илюстрация можем да цитираме думите на кметския наместник на село Чичил, община Кула: „Ако на някой му прилошее, карам го до Кула или Видин с моята кола. Купувам лекарства на цялото село. Автобус няма, който може да върви, изминава по 3 км. за да излезе на шосето Кула-Видин и там чака рейса...”[3].

Подобно решение, но вече структурирано и облечено в проект, можем да намерим в община Смядово. Шуменската община е създала мобилен екип, който включва социален работник и медицинска сестра и бива използван за абсолютно всичко, но най-вече „транспорт до окръжния град, транспорт до Варна, до болници, лаборатории и за купуване на лекарства”[4]. Този мобилен екип за подкрепа, наред с патронажната грижа, се оказва и един от най-важните в текущата ситуация с коронавируса и извънредното положение, като понастоящем дейността на тези екипи в Смядово е разширена. Подобна е картината и в много други общини в страната.

Тази реалност в малките и обезлюдяващи се населени места се среща челно с тежките регулации в търговията на дребно с лекарства. Тези общини нямат аптека, липсва и адекватен транспорт, а възрастното население, което е и най-нуждаещо се от лекарства, няма възможност да пътува до най-близкия град. По данни на самите фармацевти[5] в близо 80 общини в страната няма нито една аптека. Това изглежда обяснимо на фона на 73 общини в страната с население под 6 хил. души. Справка на ИПИ в публичния регистър на аптеките[6] показа, че картината е по-различна – в 17 общини няма аптека, но в общо 106 общини броят на аптеките е не по-голям от три. Независимо кои данни са по-верни, ограниченият достъп до аптеки е най-отчетлив в малки населени места, които са откъснати от голямата община.

В тези общини има ясно разминаване на реалност и нормативна рамка. Последната не дава възможност за повишаване на достъпността, поради наличието на множество изисквания за отварянето на аптека и липсата на възможност за филиали или форми на мобилни аптеки.  Реалността е, че в много малки населени места са се наложили гъвкави решения, които често са извън законодателната рамка. Такова решение би било кметът или кметският наместник да отговаря за достъпа до лекарства, в т.ч. като събира рецептурните книжки на възрастното население. Има примери и за нелегална търговия, която е още по-опасна във всяко едно отношение.

Прегледът на опита в Европа[7] е показателен за развитието на по-гъвкави форми на достъп до лекарства. Филиали на аптеките има в много страни. В Германия всяка аптека може да има до три филиала в района на аптеката. В Дания филиалите могат да са до осем, като Националното здравно бюро дори може да задължи аптека да отвори филиал в дадено населено място. Във Финландия всяка аптека може да отвори до три филиала, като това може да стане и по искане на общината. Филиалите на аптеките могат да бъдат управлявани и от помощник-фармацевт, като може да има съкратено работно време и да предлага ограничен набор от медикаменти. Подобна е ситуацията и в Норвегия. В Латвия и Естония също са позволени филиалите на аптеките, като и в двете фокусът е върху населени места с под 4 хил. жители.

Има и други методи за по-широк достъп до лекарства. В Германия има пунктове за събиране на рецепти, в които пациентите могат да депозират своите рецепти в специален запечатан контейнер, след което могат да си вземат лекарствата от аптеката или да ги получат по куриер. Във Финландия също има опция аптека да отвори свой пункт за обслужване в близка малка община, като предварително се уточнява какъв набор от лекарства ще обслужва този пункт. Подобни пунктове са разкрити предимно в слабо населени места. В Румъния също има подобна практика, като аптеки могат да отварят пунктове за разпространение на места, където няма аптека – в селски райони, както и в курорти по морето.

Друг подход е чрез т. нар. мобилни аптеки, които също съществуват на места в Европа. Мобилните аптеки обикновено има ясен график и позволяват на хора, които не могат да се придвижват, да имат достъп до лекарства. В Естония има мобилни аптеки (apteegibuss), както и в Унгария – по-скоро говорим за бусове аптеки. Мобилните аптеки са един от най-дискутираните варианти през годините и в България[8], но без реални действия в тази посока и без сериозен дебат за различни варианти за повишен достъп до лекарства в слабо населени и обезлюдяващи се места.

В момента в Народното събрание има внесен законопроект[9] за изменение на Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина, който предвижда възможност за отваряне на филиали (втори и следващ адрес аптеки) на места, където има недостиг – такъв следва да бъде установен от Националната аптечна карта. Разкриването на подобни филиали ще изисква по-малко инвестиции и по-малко разходи, тъй като административната процедура за разкриването ще е максимално улеснена и няма да се изисква да работят магистър-фармацевти на пълен работен ден – допуска се работното време да бъде не по-малко от два дни седмично по четири часа.

Дори и при коментирането на тези предложения обаче се прокрадва нови популистки идея – с Националната аптечна карта да се наложат задължения за откриване на аптеки в малки населени места. Предвид различните подходи към осигуряването на достъп до лекарствени продукти, които се наблюдават в други страни в ЕС, както и облекчените условия за разкриване на филиали, подобно задължение не би било необходимо. Огромният интерес към този законопроект, видим и от множеството предоставени становища в парламента, показва, че развитието на текстове за филиалите трябва много внимателно да се следи, за да не остане отново тази идея зад борда.

[1] Виж репортажа на bTV за село Велиново от 9 февруари 2020 г.

[2] Виж протеста на жителите на село Стоилово (6 февруари 2019 г.), репортажа от град Ковачевци (7 февруари 2019 г.) и репортажа за село Граматиково (28 декември 2019 г.)

[3] Виж репортаж на Стандарт: Забравените и отчаяни в селата от Северозапада (1 юни 2019 г.)

[4] Виж разказа на кмета на Смядово Иванка Николова за предаването на БНР „Хоризонт до обед” (17 февруари 2020 г.)

[5] Mediapool.bg (2020), Интервю с председателят на Български фармацевтичен съвет под заглавие: Залагайки само на търговия, има улици с 14 аптеки и 80 общини без нито една

[6] Виж данните за аптеките по общини на „265 истории за икономика”

[7] World Health Organization (2019), The legal and regulatory framework for community pharmacies in the WHO European Region

[8] Виж например материал на БНР за искането на жителите на община Болярово от 17 февруари 2019 г.

[9] Виж досието на законопроекта тук. Законопроектът е отворен за предложения от депутати преди второ четене до 3 април 2020 г.